Глен Кук - Тя е тъмата

— Те взеха всичко. Почти. Успях да открадна малко.

Неговото „малко“ в действителност представляваше огромно количество по стандартите на Нюен Бао. Онези хора процъфтяваха с две зрънца ориз и гнила рибена глава на ден. Той каза:

— Бяха щедри с водата — държейки две манерки, обясни: — Валя, докато ти спеше.

— Какво? — измърморих между хапките. — Кога? — Там, където бях, аз не осъзнавах времето.

— Валя. Водата изглежда се стичаше в кръга и тук образува локва. Без да увреди защитните бариери. Ще ги чакаме ли тук? — той прозвуча обнадеждено.

— Не. Трябва да видя капитана веднага.

Тай Дей демонстрира едно от своите изразителни изсумтявания. Сметна, че ми липсва мъдрост.

Ние двамата можехме да изминем голямо разстояние по-бързо от тълпата напред. След няколко часа успяхме да различим малка група в далечината.

— Какво, по дяволите, правят? — попитах аз. Очите на Тай Дей бяха по-добри от моите.

— Изглежда предават неща от човек на човек.

Така беше, наистина. Забелязахме го, когато се доближихме. Един човек стоеше, възседнал нещо. Той пое една нещастна коза от друг, по-близо до нас на пътя, и я предаде на трети, от другата му страна. Тази коза изглеждаше последното нещо, нуждаещо се от препредаване. Мъжът откъм нас прескочи, докато другарят му от далечната страна помагаше на човека, стоящ разкрачен.

Аз виках и махах. Някой извика и ми помаха, но никой не остана да ме изчака.

— Проклетията е голяма — казах аз, имайки предвид крепостта. Сега, когато бяхме близо, тя като че ли нарастваше с всяка стъпка. Беше изградена от черен базалтов камък, по-тъмен от околната равнина. Изглеждаше в доста лошо състояние.

— И май не е незасегната от земетресенията.

Тай Дей изсумтя. Още беше изнервен.

— Ето какво са прескачали. — В равнината имаше пукнатина. Простираше се във всички посоки докъдето поглед стига. Никъде не изглеждаше да е много широка, макар и най-тясна на мястото, където хората от Отряда бяха пресекли. Там процепът беше три стъпки. Нашите бяха прехвърлили над нея дори каруците. Далеч нататък части от крепостната стена се бяха сринали и изсипали в дупката. Камъкът изглеждаше паднал наскоро и предположих, че е разрушението, на което станахме свидетели. Очевидно имаше и няколко по-стари срутвания. Като хипотеза бих казал, че най-старото се е случило в деня, когато усетихме земетресението преди доста време в Талиос.

Тай Дей и аз бяхме твърде стари за подскоци, освен когато се налагаше. И не изгубихме никакво време. Прескочихме пукнатината, преди хората с козата да се изгубят от поглед около извивката на стената. Единият беше Свещаря, а другият — Хриптящия. После Хриптящия щеше да разказва с досадни подробности.

Пуфтях и пръхтях, и се пришпорвах. Раницата ми като че ли натежаваше все повече. Изрекох задъхано:

— Струва ми се, че сме дръпнали доста на височина, а?

Тай Дей изсумтя утвърдително. Не каза нищо друго. Самият той пуфтеше.

Погледах назад. Оттук сякаш се виждаше повече от равнината, отколкото от по-назад от пътя.

— Дали земетресенията са повредили защитата на пътя? — зачуди се Тай Дей. От известно време май се тревожеше.

Размишлявах, докато си ходехме.

— Не би трябвало. Сенките щяха да ни пипнат. — Под краката ни все още имаше настилка на пътя, макар и тук да не беше толкова гладка. Чудех се дали цялата крепост беше обвита в защита и, ако беше така, колко еластична можеше да е тя. Все още бях жив, но ми изглеждаше невероятно крепостта да може да се срива отново и отново, без да нарани бариерата някъде.

Веднъж преминали пукнатината, скоро се озовахме в подножието на стената. Прокарах пръсти по тъмния камък.

— Хм? — беше ронлив. — Да ти прилича на пясъчник?

Тай Дей издаде отрицателно сумтене, последвано от въпросителен звук.

— Прилича на множество съвсем мънички кристали. Като солта. Но не е пясъчник.

Трябва да му е било въздействано по някакъв начин. Неестествен. Този тип камък устояваше завинаги на всичко — като останалите камъни в равнината.

Тай Дей прошепна:

— Надушвам магия.

— Имаш добро обоняние, братко.

Хората, които следвахме, също вървяха припряно, движейки се покрай извивката на стената като другите преди тях. Не ни изчакваха, но ние продължихме да скъсяваме разстоянието.

Озовахме се в чупка на стена и открихме много от животните и доста от снаряжението, натрупано на сенчесто местенце, срещу което някога трябва да е била главната порта. Погледнах по-нагоре. Умните строители са изградили единствения подстъп така, че да може да се бомбардира на воля и от високо. Чудех се дали ако се кача там с достатъчно голям камък, ще мога да смажа форвалака. Черният леопард беше в ужасно настроение. Ревеше и се зъбеше, и дъвчеше решетките на клетката си. Беше изоставена заради лошо поведение.