Глен Кук - Тя е тъмата

Стареца вдигна поглед. Перото му потрепна, издавайки раздразнението му, че го прекъсват.

— Какво има, Мъргън?

— Разхождах се с призрака. Какво беше това земетресение преди малко?

— Какво за него? И не ми пробутвай такива лайна като Едноокия. Нямам време за това.

— Колкото повече на юг отиваш, толкова по-голяма е разрухата.

Стареца отвори уста, после я затвори, за да помисли, преди да каже нещо друго.

Знахаря, Стареца, капитанът на Черния отряд, и по волята на боговете настоящ военен диктатор на Талиос и всичките му васални области, колонии и протекторати, не изглежда такава важна клечка. Той е в средата на петдесетте си години, вероятно по-близо до шейсетте. Висок е повече от шест стъпки. През четирите години, прекарани основно в гарнизона, беше малко натежал. Има високо чело с хилава, късо подстригана коса над него. Напоследък си пуска брада. Тя е прошарена. Както и косата, която още се спотайва на главата му. Неговите леденосини очи са хлътнали, придавайки му тежък, страховит поглед, като на някакъв побъркан убиец.

Той не го знае. Никой не му е казвал. Понякога се засяга, когато хората се отдръпват. Стареца не разбира защо.

Това е най-вече заради очите му. Наистина могат да бъдат зловещи.

Той смята себе си просто за едно от момчетата. През повечето време.

Ако го разбере, ще използва въздействието си до крайност. Знахаря вярва с почти религиозен плам в това колко важно е да създаваш илюзии в умовете на хората.

Той се изправи.

— Да се разходим, Мъргън.

В двореца винаги е най-добре да се движиш, ако искаш да запазиш разговорите си за себе си. Палатът е огромен, пчелна пита с мрежа от лабиринти, маскиращи безбройни тайни коридори. Опитвах се да направя карта, но не бих могъл да ги проследя всичките за един живот, дори и да не тръгвахме утре на юг.

Въпросът е, че винаги има възможност приятелите ни да подслушват всичко, което казваме.

Добре, че успявахме да държим враговете достатъчно далеч.

На вратата Тай Дей се присъедини към нас. Стареца се намръщи. Той няма никакво лично предубеждение към моя телохранител и шурей, но ненавижда факта, че толкова много братя от Отряда са придобили подобни спътници, никой, от които не е под неговото пряко командване. Не се доверява на Нюен Бао и не може да обясни ясно защо.

Той не беше там, в адския казан, където връзките бяха изковавани. Разбираше го. Но е бил в други преизподни. В онзи момент беше страдал в друг ад.

Направих малък жест към Тай Дей. Той отстъпи крачка назад, символично потвърждавайки нуждата ни от усамотение, вместо да го приеме наистина. Така или иначе щеше да чуе всичко, което имаше да си казваме.

Затова всяка произнесена от нас дума щеше да бъде изговорена на наречието на Градовете на скъпоценните камъни, които се простират на шест хиляди мили отвъд края на кой да е свят, който Тай Дей може да си представи.

Чудех се защо Знахаря си прави труда да ходи, когато щеше да използва чужд език. Никой талианец не би разбрал и дума.

— Казвай — проговори той.

— Разхождах се с призрака. Отправих се на юг. Направих рутинните проверки. Просто следвах ежедневния ритуал. — Разбрах желанието му да се движи. Ловеца на души. Ловеца на души знаеше диалектите на Градовете на скъпоценните камъни. Но тя щеше да има по-голям проблем — първо трябваше да ни намери.

— Мисля, че ти казах да намалиш темпото. Прекарваш твърде много време там, навън. Това ще те погълне. Твърде лесно е да се отърсиш от болката. Ето защо не ходя повече.

Прикрих мъката си.

— Не е проблем, шефе.

Не ми повярва. Знаеше колко много значеше за мен Сари, как ужасно ми липсваше. Колко ме болеше.

— Справям се. Както и да е, онова, което исках да знаеш, е, че колкото по на юг гледаш, толкова по-лоша е вредата, причинена от земетресението.

— Предполага ли се да ме засяга? Мога ли да се надявам, че ще чуя как колибата на Господаря на сенките се е срутила на главата му?

— Можеш да се надяваш, на каквото искаш, но няма да го чуеш от мен. Не и сега. Недостатъците му не включват лошо строителство.

— Имам чувство, че няма да ми кажеш онова, което исках да чуя. Така изобщо не си забавен.

Част от работата ми като летописец е да напомням на моите началници, че не са богове.

— Не се случи този път. Наблюдателницата остана почти невредима. Но Киаулун беше разрушен. Жертвите са хиляди. Както върви разрухата, още хиляди ще измрат от глад, болести и студ. — Средата на зимата наближаваше бързо.