Глен Кук: Тя е тъмата

— Добре е и да остане в пълна тайна.

— Ъ?

— Радишата вече се чуди защо го смятаме за толкова ценен, че да се грижим за него и да го поддържаме жив. Тя изобщо не смята, че има какъв да е шанс да се възстанови. Ако Радишата се замисли, както трябва, тя може да започне да си прави заключения — той сви рамене. — Ще говоря с Едноокия. Вие двамата можете да го измъкнете незабелязано.

— Да направя още нещо, докато си почивам?

— Наслаждавай се на живота, Мъргън. Скоро всички ще починем завинаги.

Хм! Той не е религиозен човек.

— Все мене товарят — мърмореше Едноокия. — Има ли нещо за вършене, просто го пробутайте на стария Едноок. Той ще се погрижи за него.

— Само ако първо не можете да намерите Мъргън — подиграх се аз.

— Твърде стар съм за такива лайна, хлапе. Би трябвало да съм се пенсионирал.

Черният дребосък имаше право. Според аналите той беше на около двеста години, все още жив основно заради своя магьоснически талант. И повече късмет, отколкото се полага, на който и да е човек.

Двамата се спускахме по тъмно вито стълбище, влачейки надолу тяло на носилка. Пушека не тежеше много, но Едноокия успя да направи и тази работа трън в задника.

— Готов ли си да се разменим? — попитах аз. Държах горния край. Висок съм повече от шест стъпки. Едноокия достига пет, ако го сложите върху дебела книга. Но той е упорито малко лайно, което никога не може да признае, че греши. Поради някаква причина си беше втълпил, че долният край на носилката ще е по-лесният за пренасяне по стълбище.

— Готов съм. Когато слезем до следващата площадка.

Ухилих се в тъмнината. След това щеше да ни остане само един етаж.

— Да се надяваме, че проклетият Дремльо няма да закъснее — измърморих аз.

Макар и едва осемнайсетгодишен, Дремльо беше ветеран в Отряда от четири години. Премина през огъня на Деджагор заедно с нас. Той имаше навика да закъснява и беше по момчешки безотговорен.

Именно младостта му го правеше подходящ да кара каруца в Талиос посред нощ, ако не искате да привличате внимание. Талианец ведна, той лесно би могъл да мине за чирак. От него не би се очаквало да знае какво прави. Чираците вършат онова, което им се каже. Майсторите рядко се чувстват задължени да им обясняват.

Хлапето нямаше представа какво се случва тази нощ. Ако пристигнеше навреме, то нямаше да отгатне ролята си още години. Предполагаше се да не се оглежда, преди каруцата да получи загадъчния си товар.

Едноокия щеше да встъпи в ролята си, след като натоварехме Пушека. Той щеше да обясни, ако е необходимо, че тялото отзад е Гоблин. Никой нямаше да знае разликата. Пушека изобщо не беше виждан от четири години, а и рядко се вясваше публично преди това. И Гоблин не бе наоколо от известно време, защото преди седмици Стареца го изпрати на мисия.

Всеки, натъкнал се на Едноокия, би го разпознал веднага. Той бе най-разпознаваемият член на Отряда. Грозната му стара черна шапка го издаваше дори в тъмнината. Направо блестеше от мръсотия.

Преувеличавам само малко.

Хората щяха да повярват на Едноокия, защото всеки в Талиос знае, че противният зевзек движи с малкия бял магьосник с жабешко лице, наречен Гоблин.

Номерът трябваше да ги разсее от цвета на кожата на Пушека. Или Едноокия можеше да приложи малко магия и да го направи наистина да изглежда достатъчно като Гоблин, за да измами талианското око.

Накрая някой щеше да открие, че Пушека вече не е в Двореца. Вероятно по-късно. Случайно. Когато някой премине през мрежата от объркващи заклинания, обграждащи стаята, където Пушека лежеше скрит от години.

Този „някой“ щеше да е Радиша Драх. Тя и чичо Дой бяха единствените хора, освен мен, Знахаря и Едноокия, които знаеха, че Пушека е още жив, макар и изгубен във владенията на безсъзнанието.

Сега той е по-полезен, отколкото някога изобщо е бил като съзнателен и потаен дворцов магьосник. Пушека беше толкова дълбоко страхлив, колкото е по човешките възможности.

Стигнахме площадката. Проклетият Едноок почти изпусна неговия край на носилката. Бързаше да си вземе почивка.

— Кажи ми, когато си готов — подканих го аз.

— Не ми се прави на умник, хлапе — промърмори Едноокия и прошепна няколко думи на някакъв мъртъв език, което беше напълно ненужно и позьорско. Би могъл да го произнесе на талиански и щеше да постигне същия резултат. Който беше това блещукащо кълбо блатен газ, материализирало се над грозната му шапка.

— Казах ли нещо? Думичка не съм обелил.