Глен Кук - Тя е тъмата

— Крещеше на език, който никой от нас не знае. Намерихме те да се бориш с тъмнината, когато дойдохме — каза чичо Дой.

— Имах кошмар.

— Знам.

— Какво?

— Изглеждаше очевидно.

— Сари беше там.

За един миг лицето на майка Гота се превърна в маска на ярост. Тя прошепна нещо тихо и твърде бързо, за да го проследя, но успях да уловя името Хон Трей и думата „вещица“. Бабата на Сара — Хон, отдавна мъртва, беше единствената причина нейното семейство да приеме връзката ни. Някога Хон Трей ни даде своята благословия.

Кай Дам, дядото на Сара, който също ни беше напуснал, твърдеше, че неговата жена притежава второ зрение. Вероятно. Бях видял нейните предсказания да се сбъдват по време на обсадата на Деджагор. Повечето бяха верни, макар и доста неясни.

Веднъж чух и Сари да я описва като вещица.

— Каква е тази миризма? — попитах. Бях престанал да треперя. Вече можех да си спомня подробности от кошмара единствено чрез решително усилие. — Да няма умряла мишка?

Чичо Дой се намръщи.

— Да не беше едно от пътуванията ти през времето?

— Не. Повече приличаше на пътуване до ада.

— Искаш ли да минеш по Пътя на меча? — Пътят беше религията на чичо Дой, основната причина да съществува, както понякога изглеждаше.

— Не веднага. Искам да запиша съня, докато изобщо си го спомням. Би могло да е важно. Някои неща в него ми изглеждаха познати. — Провесих крака към пода, осъзнал, че още бях внимателно наблюдаван.

Интересувах ги много повече, отколкото преди смъртта на Сари.

Но сега нямах време да се замисля върху това.

Запътих се към работното си място, седнах и започнах да пиша. Чичо Дой и Тай Дей подхванаха упражнението си с дървени саби и започнаха да разгряват в другия край на стаята.

Майка Гота продължаваше да си говори сама, докато се занимаваше с почистването. Когато е в настроение, аз дори й позволявам да ми помогне с моята бъркотия, поднасяйки я с половин уста просто колкото да я държа под пара.

Големият тъмен парцалив килим се носеше бавно през въздуха, люшкайки се непредсказуемо в ледения дъх на зимата. Пронизителен писък на болка се извиси над стенанията на вятъра. Опърпаният килим се опита два пъти да кацне на върха на кулата, където Господарят на сенките стоеше в очакване. Два пъти вятърът го застраши с бедствие. Водачът на килима изкрещя отново и се спусна петдесет стъпки по-надолу към по-голямото и по-безопасно място за приземяване на масивната стена на Наблюдателницата.

Господарят на сенките прокълна времето. Този зимен здрач беше почти толкова лош, колкото нощта. Тук-там сенките се връщаха към живот в непредсказуеми ъгли. Целият му труд и гений не би могъл да прочисти всяка пукнатина, където вероятно се спотайваха. В неговия идеален свят той щеше да спре слънцето право над крепостта, където да обгори нощта и да убие ужасите, спотайващи се в нея. Дългата сянка не слезе долу, за да посрещне своя поддръжник Оплаквача. Щеше да накара малкия сакат урод да дойде при него. В разговор той можеше да се преструва, че са равни, но това не беше вярно. Ще дойде денят, когато Оплаквача ще бъде ликвидиран окончателно. Но това време все още беше далеч. Тази пъклена напаст — Черния отряд, трябваше да бъде погубена първа. Талиос трябваше да бъде наказан с огън и сянка. Неговите жреци и принцове трябваше да бъдат заличени. Сенджак трябваше да бъде заловена и всяка нейна тъмна тайна да бъде изцедена, а после да бъде унищожена — напълно и за всички времена. Нейната луда, вятърничава сестра Ловеца на души трябваше да бъде заловена, убита, а тялото й — хвърлено на подивелите кучета.

Дългата сянка се изкикоти. Много от това бе изрекъл на глас. Когато беше сам, нямаше нищо против да изразява мислите си с думи.

Неговият списък за хората, от които да се отърве, растеше почти ежедневно.

Сега тук бяха още двама.

Първите две лица, които се появиха по стълбите, бяха тези на Удушвача Нараян Сингх и детето, което неговите Измамници наричаха Дъщерята на нощта. Дългата сянка срещна очите й само за момент. Той се обърна, за да погледне опустошението на север от Наблюдателницата. Няколко пожара продължаваха да горят в руините. Детето беше едва на четири години, но очите му изглеждаха като прозорци към самото сърце на тъмнината. Като че ли нейната чудовищна богиня Кина стоеше зад празните зеници.

Тя беше почти толкова застрашителна, колкото онези петна мрак, които — понеже той можеше да ги командва — му дадоха названието Господар на сенките. Тя беше дете само по плът. Нещото вътре в нея беше с векове по-древно и по-мрачно от мръсния, мършав малък човек, който служеше като неин пазител.