Глен Кук - Тя е тъмата

Нараян Сингх нямаше какво да каже. Той стоеше на ръба на парапета и трепереше на хладния вятър. Детето се присъедини към него. Тя също не говореше, но не показваше интерес към разрушения град. Вниманието й беше насочено към него.

За половин удар на сърцето Дългата сянка се ужаси, че може да прочете ума му.

Той раздвижи дългото си костеливо тяло към стълбището, загрижен, че Оплаквача го оставяше твърде дълго сам с тези странни създания. Той бе изумен да открие, че генералът от Нар Могаба — неговият главен командир, изкачваше стъпалата зад малкия магьосник, зает в оживен разговор на непознат език.

— Е?

Оплаквача се носеше във въздуха, както правеше често, когато не управляваше килима си. Той се въртеше наоколо.

— Историята е една и съща от тук до равнината на Чарандапраш. Както и на изток, и на запад. Земетресението не е пощадило никой. Макар и опустошението да става по-малко колкото по-далеч на север отиваш.

Дългата сянка веднага се извърна и зяпна на юг. Дори и в настъпващия мрак на зимата равнината там сякаш блестеше. Сега тя дори изглежда му се подиграваше и за момент той съжали за импулса, който го подтикна да я предизвика преди толкова много години. Бе спечелил всичката власт, за която бе мечтал, и оттогава не познаваше миг спокойствие.

Със самото си съществуване мястото отвъд Портата на сенките му се надсмиваше. Корен на властта му, то беше и неговата отрова.

Не забеляза свидетелство земетресението да е обезпокоило нещо там. Портата, вярваше той, щеше да бъде преграда пред всички бедствия. Само едно средство би могло да отвори пътя отвън навътре.

Той се обърна, за да види как детето се усмихва, показвайки един бял зъб като миниатюрен вампирски резец. Тя съчетаваше най-страшното от двете си майки.

Оплаквача нададе писък, който разсече мислите му.

— Разрухата не ни оставя друг избор, освен да отложим работата по империята, докато народът може да я издържа отново.

Дългата сянка вдигна костелива, обвита в ръкавица ръка към лицето си, за да нагласи маската, която винаги носеше в чуждо присъствие.

— Какво каза? — трябва да бе чул погрешно.

— Погледни града пред теб, приятелю. Град, който съществува само за да изгради тази крепост по-висока и по-здрава от всякога. Но онези, които живеят там, трябва да ядат, за да имат сила да работят. Трябва да разполагат с убежище от стихиите, иначе отслабват и умират. Да имат някаква топлина и вода, които да предотвратят смъртта им от дизентерия.

— Няма да ги разглезвам. Тяхното единствено предназначение е да ми служат.

— Което няма да могат, ако са мъртви — отбеляза черният генерал. — Боговете са ни намразили напоследък. Това земетресение ни засегна повече от всичките армии на Талиос през всичките години на войната.

Това беше явно преувеличение, Дългата сянка знаеше. Неговите трима сподвижници Господари на сенките бяха мъртви. Големите им армии погинаха с тях. Но той схвана посланието. Положението беше мрачно.

— Това ли дойде да ми кажеш? — Беше нахално от страна на генерала да дойде на Наблюдателницата неповикан. Но Дългата сянка му прости. Той имаше слабост към Могаба, който толкова много наподобяваше собственото му по-младо аз. Беше далеч по-снизходителен към Нар, отколкото към другите си съратници.

— Дойдох да те помоля още веднъж да преразгледаш заповедите си, принуждаващи ме да остана бездеен в Чарандапраш. След тази катастрофа повече от всякога се нуждая от гъвкавост, за да спечеля време.

Искането се повтаряше всеки път. Дългата сянка бе уморен от него.

— Ако не можеш да изпълняваш заповедите, както са ти дадени, генерале, без да разпитваш всеки и постоянно да ми натякваш, тогава ще намеря някой, който ще го направи. Сещам се за онзи приятел, Кинжала. Той направи за нас чудесни неща.

Могаба само наведе глава. Премълча факта, че успехите на Кинжала дойдоха, защото му беше позволена точно онази свобода на решение и придвижване, за която Могаба настояваше от почти две години.

Избликът на Дългата сянка не беше неочакван. Но Могаба се почувства задължен да опита, за доброто на войниците си.

Удушвачът Сингх пристъпи към Господаря на сенките. Миризмата му го предхождаше. Дългата сянка се отдръпна. Дребният мъж каза:

— Те се придвижват към нас. Вече няма никакво съмнение.

Дългата сянка не го вярваше, защото не му се искаше да е истина.

— Зимата едва започна — но когато погледна свирепо Оплаквача, сакатият дребен магьосник кимна с покритата си с парцал глава.