Глен Кук - Тя е тъмата

— Не ме учи на занаята ми, хлапе. Просто набутай копеленцето в каруцата, а после си изнеси задника през онази врата.

— Проклятие! Май забравих да я подпра.

— Бих те нарекъл глупаво лайно, но лайното поне мълчи… Ух! — Той метна неговия край на носилката на дъното на каруцата. Дремльо беше добро момче — бе запомнил да свали задния капак, точно както беше инструктиран. — Аз се сетих заради теб.

— Така или иначе, ти излезе последен.

По дяволите, щях да бъда доволен, когато Гоблин се върне и Едноокия пак ще може да се дърли с него. Набутах моя край на носилката.

Едноокия вече се катереше на капрата.

— Не забравяй да залостиш портата.

Завъртях раменете на Пушека така, че слюнката от устата му да се оттича, вдигнах капака и пъхнах дъбовите клинове в улеите им.

— Провери го веднага след като се измъкнеш.

— Млъкни и се махай оттук.

Сега свирките пищяха навсякъде около нас. Звучеше, сякаш прииждаха всичките дежурни стражи. Интересът им щеше да привлече вниманието на другите. Затичах към задната врата. Стоманените колела започнаха да разтърсват павета зад мен. Едноокия щеше да получи шанс да изпита нашата история за прикритие.

От тази задна врата до помещението, което наричам дом, има дълъг път. По трасето минах покрай килията на Знахаря, за да го осведомя какво се случи, докато изкарвахме Пушека от замъка. Той попита:

— Видяхте ли нещо, освен шадара?

— Не, но врявата ще привлече внимание. Ако чуят, че Едноокия е замесен, интересуващите се от нас хора ще започнат да се мотаят наоколо. Ще бъдат сигурни, че се случва нещо, дори и Едноокия да успее да пробута историята си на стражите.

Знахаря изсумтя. Той се взря в листата, които се опитваше да чете. Изглеждаше много уморен.

— Повече нищо не можем да направим за това. Отиди да поспиш. Самите ние тръгваме след ден или два.

— Уф! — не изгарях от желание да пътувам, особено през зимата. — Наистина не го чакам с нетърпение.

— Хей! Аз съм по-стар и по-дебел от теб.

— Но ти се стремиш към нещо. Господарката е там, долу.

Той изсумтя без ентусиазъм. Отново се зачудих за отношението му към неговата жена. Изобщо след проблема с Кинжала… не е моя работа.

— Лека нощ, Мъргън.

— Така ли? И на теб, шефе. — Той не смяташе да спазва устава, което ме устройваше.

Тръгнах към дома си, макар и там да не ме чакаше нищо, освен легло, което нямаше да ми даде почивка. След Сари мястото беше пустош за сърцето.

Затворих вратата след себе си, огледах се наоколо, сякаш тя може би щеше да изскочи, смеейки се, и да ми каже, че всичко е било лоша шега. Но шегата все още не беше свършила. Майка Гота още не бе сколасала с почистването на бъркотията, останала след набега на Удушвачите. И колкото и нахакана да беше, тя не бе докоснала нищо в работния ми кът, където още подреждах изгорелите останки от няколко тома анали.

Трябва да съм се отнесъл в мислите си. Внезапно съзнах, че не съм сам. Измъкнах ножа за половин удар на сърцето.

Не бях в беда. Тримата, които ме зяпаха, принадлежаха по право към роднините. Те бяха моя шурей — братът на Сари Тай Дей с превързана ръка, чичо Дой и майка Гота. От тримата само старицата беше словоохотлива. Нищо от думите й не исках да слушам. Тя можеше да намери лошата страна на всичко и да се жалва от него вечно.

— Какво? — попитах.

Чичо Дой контрира:

— Пак ли се отнесе надалеч? — звучеше смутен. — Къде отиде? Деджагор?

— Не, не беше това. Не се е случвало от известно време. — И тримата продължиха да се взират в мен, сякаш нещо ми висеше от носа. — Какво?

Чичо Дой каза:

— В теб има нещо различно.

— По дяволите. Проклет да съм, така е. Изгубих жената, която за мен значеше повече от… — сложих край на яростта. Обърнах се към вратата. Лошо. Пушека беше в каруца, потеглила на юг. Те продължиха да се взират в мен.

Беше както всеки път, когато се връщах след излизане, без да позволявам на Тай Дей да се влачи след мен. Те не обичаха да ме изпускат от поглед.

Това и втренчването им ме накараха да потръпна. Изглежда, Знахаря го изпитваше всеки път, когато погледнеше някой от Нюен Бао. Липсата на Сари остави вакуум, по-голям от онзи, който изпълваше сърцето ми. Тя беше душата, която правеше тази чудата банда работеща.

Чичо Дой попита:

— Искаш ли да поемеш по Пътя на меча?

Пътят на меча — комплекс от ритуални упражнения, свързан с неговия стил фехтовка с дълъг двурък меч, можеше да бъде също толкова успокояващ и освободен от болка, като броденето с призрака. Макар че чичо Дой започна да ме учи веднага, след като станах част от семейството, все още ми беше трудно да изпадам в онзи транс, който Пътят изискваше.