Глен Кук - Тя е тъмата

През каквото съумява да се промуши сянка, можех и аз. И Лебеда не си беше свършил работата толкова добре.

Големът, или каквото беше, още висеше над заревото на бездната. Игнорирах го. Имаше за какво да се паникьосам. Тялото ми не беше там, където го оставих. Наоколо нямаше нищо. Оставаше ми само да затворя астралните си очи и да оставя плътта да ме притегли към себе си.

Би трябвало да се досетя. Трябваше да знам. Бях единственият, който от години можеше да скита през времето. И толкова много от лицата изглеждаха като на хора, които познавах.

Завръщането ми в съзнание, макар и не наистина все още в плът, стана в пещерите на старците и ледените пашкули. И намерих себе си там, на края на редицата, седнал до стената на пещера със знамето в скута. Върхът на Копието като че ли шептеше и мърмореше на себе си. Останалите бяха всички, които прекрачиха през онази последна пукнатина: момчетата от Старата банда, Нюен Бао, Бесния Корди, Кинжала, Прабриндрах Драх, Иси и Очиба. Всеки последен глупак, включително Господарката и Стареца. По-малката сестра и отхвърлена жена беше инвестирала допълнителни минути да ги нагласи в подигравателна поза, хванати за ръце, склонили глави един към друг. Господарката излъчваше ярост. За втори път я погребваха жива, с втори съпруг, с когото да споделя гроба. От Стареца струеше отчаяние.

Както и от останалите. Това беше краят на мечтата, колкото и малка да беше.

Запърхах нагоре в пещерата, между сталактитите и сталагмитите, мрежите и дантелите от лед, където, векове преди появата на Свободните отряди, отчаяните, преследвани последователи на Кина бяха скрили нейните свещени Книги на смъртта от свирепия военачалник Радрейнак. Радрейнак не бе намерил книгите, нито децата на Кина бяха оцелели, за да се върнат за тях. Имаше как да стане и по-зле, отколкото вече беше. Можеше Ловеца на души да открие тези мрачни книги и да ги вземе.

Тя не го стори. Останаха безопасни върху своите поставки, отворени на страници в началото.

Втурнах се обратно към бандата.

Някои от тях усетиха движението ми. Съсредоточиха гнева си върху мен. Което може би беше добре. „Водата спи“, казах им мислено. Те бяха заключени в някакъв магически стазис. Аз бях хванат в капана само телом, навярно защото съм бил далеч в удачния момент.

Водата спи.

Ловеца може да е тъмата, но ще научи.

Дори водата спи, но врагът не почива никога!

През нощта, когато вятърът вече не свисти през крепостта, която се намира там отпреди равнината, по-стара от марша на първия свободен отряд, камъкът шепне. Камъкът напъпва. Камъкът расте. Камъкът напъпва и цъфти. Издигат се хиляда колони, където колона не е стояла преди. Лунната светлина докосва равнината, вдълбаните символи приемат форма, припомняйки неколцина от падналите.

И това е някакво безсмъртие.