Глен Кук - Тя е тъмата

Чудех се дали просто да не я зарежем тук, когато се връщаме обратно. Сенките щяха да намерят начин.

Другите животни също бяха оставени да се надзирават сами.

Свещаря и Хриптящия, сега само на двадесет крачки напред, се промъкваха през входа. Самата порта беше строшена, усукана и висеше единствено на огромната по-ниска панта. Голяма пукнатина в зидарията показваше, че и тази повреда е причинена от земетресенията.

Непосредствено зад портата имаше голямо свободно пространство. Повечето укрепления ги имат. Именно там се настаняват хората, за чиято защита е било изградено мястото. Повечето от хората стояха там. И водеха спор дали портата трябва да бъде доразбита, така че да прекарат животните и каруците вътре. Същевременно сред Нюен Бао се вихреше разправия за това дали са длъжни да следват Отряда по-дълбоко в крепостта.

— Проклятие, мислех, че си умрял — каза Лебеда, когато ме видя. — Макар че щяхме да вземем трупа по пътя на обратно. Ако не си започнал да миришеш твърде зле.

— Много умно! Къде е Стареца? — Бесния и Кинжала, забелязах аз, не бяха сред хората в двора. Огледах се наоколо.

Всяка вертикална повърхност се състоеше от същия разпадащ се базалт. Вътрешната крепост беше толкова огромна, че големината й щеше да ме смае, ако не бях виждал Наблюдателницата и двореца в Талиос. Макар и все още извисяваща се, тя беше напукана на стотици места. Хиляди парчета — големи и малки, бяха изпаднали от фасадата й и сега лежаха на купчини в основата на стената.

— Влязоха вътре. Може би преди десет минути. Няма да ти отнеме много време да ги настигнеш — Лебеда потрепна, насочвайки се към стъпалата, които водеха до портичка за вътрешната крепост. Заподозрях, че — както му беше навик — той е изклинчил и после си е променил мнението.

Тай Дей затропа след мен. Всяка тръшваща се стъпка звучеше като обвинение. Понеже той се присъедини към мен, неколцина други Нюен Бао зарязаха спора и ме последваха.

Входът изгледаше като воал от тъмнина. Усещаше се като було от мрак, когато пристъпих в него. Точно както си представях, че би трябвало да се усеща воал от тъмнина.

Вътре се прокрадваше светлина. Изглежда се просмукваше през невидими пролуки по-горе и напред пред нас, и изгубваше всичкия си живот, преди да ни достигне.

— Престанете да се бутате отзад! — сопнах се аз. Братовчедите на Тай Дей ме блъскаха напред, като се промушваха през входа. — И по-тихо. Опитвам се да слушам. — Звуците идваха отнякъде. Те обаче рикошираха в обширното празно пространство, което правеше определянето на посоката невъзможно.

Уилоу Лебеда прошепна:

— Знаех си още първия път. Нямам работа тука — и той имаше право, със сигурност, както щях да науча не след дълго.

— Тихо. — След миг се запътих в посоката, от която предположих, че идват гласовете.

Чух Господарката, Знахаря, Кофата, Хагоп, Мускуса, Лофтус, Лонго и Клетус — всички те бодро ангажирани във вулгарен спор. Между тях нямаше един естет. Когато ги застигнах, открих цялата стара банда, скупчени в грозна буца. Бяха довели със себе си дори Оплаквача, Дългата сянка и Ловеца. Оплаквача и Дългата сянка се намираха извън клетките си. Дългата сянка беше под опеката на Кинжала и Бесния Корди. Оплаквача изглеждаше нащрек, но Дългата сянка не беше повече от олигавен зеленчук. На Прабриндрах Драх беше възложено да наблюдава и подпомага Оплаквача.

Няма значение. Приближих Стареца, където той и Господарката клечаха, взирайки се през пукнатина в стената в нещо, което, предполагах, не беше предназначено за гледане. Знахаря погледна назад, за да види кой напира към него.

— Къде е Нараян Сингх? — попитах аз.

— Той е… — смутен, празен поглед обхвана лицето му. Беше трудно да се види, разбира се. Цялата тълпа разполагаше само с една горяща факла за осветление. Лонго я държеше, а той стоеше на около двайсет крачки. Но все пак можех да видя Знахаря достатъчно добре, за да забележа как изведнъж доби вид на ударен по главата с дръжка от топор.

Обърнах се към Господарката:

— Ти ми кажи. Къде е Нараян Сингх? Не беше ли един от любимите ти затворници? — Нямаше ли да сме приключили с тази гад много отдавна, ако зависеше от глупак на име Мъргън?

Господарката само ме зяпаше. Имах чувството, че иска да си сложи отново шлема на Отнемащия живот и да ме фрасне по главата. Но тя остана силна. Продължаваше да отбягва старите си навици.

— Забравих дори, че съществува — каза Знахаря. — Как е могло да се случи?