Глен Кук - Тя е тъмата

— Има пещера. Ей там. Но не сме стояли много дълго вътре — тя подсвирна чудата мелодия само от четири ноти. Моят кон изпръхтя в отговор. Не можеше да дойде, естествено, защото самият той беше пленник.

Насочих се към равнината.

Кина търсеше мен. Или нещо друго. В каквато и посока да се насочех, усещах я отдалеч, макар и никога да не ме наближи. Но ако не бях аз нейната цел, тогава какво беше?

Борех се с подтика да побягна към Сари, убеждавайки се да изчакам оттеглянето на демона. Но логическата част от ума ми нашепваше, че Кина беше чакала от векове. Нямаше да изгуби търпение за една нощ.

Но защо би искала да ме намери?

Трябваше да се върна в тялото си. Богинята всяваше по-малко ужас, когато не бях измежду духовете.

Пожелах си Тай Дей да ме събуди. Когато някой го стореше, изглежда нямаше нужда духът ми да прекосява разстоянието до плътта.

Запромъквах се в лагера пред Портата на сенките. Богове, каква мръсотия! Успешният завоевател би трябвало да живее по-добре.

Едноокия се надигаше. Както и майка Гота. Беше на път да се стъкми още една ужасна закуска.

Навън беше светло. Аз все още бродех призрачно. Не бях го правил през деня, откакто изгубихме Пушека. Бях започнал да си мисля, че не го умеех по светло.

Налагаше се да се върна там, мислех си. Трябваше да научат. Те нямаше да седят да ме чакат. Нито пък щяха да ме носят. Не бях пленник.

Едноокия като че ли усети нещо. Стана нервен и заядлив. Което не беше кой знае каква промяна, наистина. Тогава Гоблин се надигна и заплаши да превърне Едноокия в гущер, ако не престане да псува. Гоблин не изглеждаше особено изнурен от своята експедиция и Едноокия не пропусна да му го натякне, вероятно за хиляден път. Дърленето започна. Майка Гота не се стесняваше да дава понякога собственото си мнение. Едноокия намери време насред безкрайната словесна вражда да напсува нас, останалите, задето не сме се мотали наоколо, докато той се появи отново, преди да изкатерим планината.

— Те трябваше да знаят, че ще се върна. Наясно са, че не бих могъл да остана надалече. Тръгнали са само за да ме дразнят. Това е онази дяволска жена. Или хлапето. И смятат, че ме наказват. Ще им дойде друг акъл. Изкушавам се просто да ги изпързалям. Ще им покажа аз. Щях да им липсвам, ако си бях заминал…

Това беше Едноокия, напълно вглъбен в най-типичния за него куп противоречиви безсмислици.

Сърцето му щеше да е разбито, ако бе узнал точно колко малко липсваше на повечето от нас. Разбира се, не бяхме попадали в много ситуации, където да е имало нужда от присъствието му наоколо. Едноокия и неговият приятел Гоблин нямаха много работа по мирно време.

Изведнъж осъзнах, че бяхме обградени от зловонието на Кина. То беше нараснало така бавно, че не се натрапи в съзнанието ми. Изхвърчах през Портата на сенките, съжалявайки, защото вероятно пропуснах да науча нещо интересно. Когато Едноокия си отвореше устата, рядко я затваряше, докато не си изпразни цялата глава.

Втурнах се презглава по пътя на юг. Което не изглеждаше толкова бързо през деня. Вероятно под слънчевите лъчи бях по-бавен. В действителност, колкото по-нависоко се издигаше слънцето, толкова по-муден ставах. И по-лесно се разсейвах.

Забелязах, че всеки кръг показваше белези за порти към източни и западни пътища. Заплетох се в главоблъсканицата, защо съществуват и каква плетеница рисуват по равнината. Ако тук имаше само един вход от отвън и единствена посока, която да бъде следвана… Камъните? Колоните. Разбира се!

Страничните пътища вероятно се използваха за достигане до отделните камъни. Макар че, защо някой би искал да го прави си оставаше загадка.

Порази ме внезапно, че съм бил на същото това място дълго време, скитайки се през пустошта на собствените си мисли.

Седнах. Огледах се диво.

— Къде е Нараян Сингх? — попитах. Бях сам, с изключение на Тай Дей. Нямаше свидетелство кръгът да е бил посетен от някой друг. Къде беше цялата измет?

— Ти се събуди — каза Тай Дей. Хората наистина звучат глупаво, когато са хванати неподготвени, и заявяват очевидното.

— Къде са всички?

— Ти не се събуждаше. Тръгнаха без теб — което означаваше и без него. — Освободителя каза, че ще те вземе на връщане. Изглеждаше притеснен.

— Не го обвинявам. Обезпокоен съм. Помогни ми да стана.

Коленете ми не държаха. Което обаче не продължи дълго.

— Храна? — изграчих аз. Самостоятелното бродене в призрачния свят не беше толкова натоварващо, колкото с Пушека, но пак ме изцеждаше.