Глен Кук - Тя е тъмата

Но ако не беше Кина, кой бе напълнил главите на цяла една страна с непреодолим, ирационален страх от Отряда?

Бях объркан. Отново опитах да разтърся Едноокия. Не извадих повече късмет и този път. Още бесен, профучах навън и се насочих на юг. И се натресох в стена от мъртвешко зловоние, толкова мощна, че се олюлях. Кина. Много наблизо.

Мимолетно зърнах гладка абаносова кожа, торс с много гърди, половин дузина ръце, махащи във въздуха като краката на преобърнат бръмбар. Получих неясното впечатление, че тя се опитваше да се промуши през воала между моя призрачен свят и нейния. Стори ми се решена да предаде важно съобщение. Или може би просто искаше да прескочи и да ме излапа.

Не разбрах коя от двете възможности беше. Не можех да остана там. Кина носеше твърде много страх със себе си. Избягах. Без план. Без мисли изобщо. Просто се махнах, бързо и обезумяло.

Озовах се в планините на север от Киаулун, бягайки от равнината с гърба напред, без да виждам къде отивам. Оттук звездите на Примката бяха невидими. Изобщо липсваха всякакви светлинки. Облачността ги прикриваше. Обърнах се, за да видя накъде се носех. Отблясъци на огньове надалеч от лявата ми страна привлякоха вниманието ми. Насочих полета си в тази посока. Каквото и да беше това, там трябваше да има хора. Нуждаех се от нещо човешко до себе си.

Там се намираше групата, която Знахаря бе изпратил за моя кон. Разпознах много от неспокойните мъже. Страхът живо присъстваше в техния лагер и беше голям. Навлязох сред тях, опитах се да почерпя топлина и комфорт, докато се съвзема за друг опит да се върна в тялото си. Никой не усети присъствието ми.

След като се почувствах готов, напуснах кръга светлина и бавно се отправих на юг, усилено опитвайки се да усетя Кина, преди да ме е намерила тя. Дали ще се опита да ме причака в засада отново?

Кой знае? Първо попаднах на чичо Дой.

В действителност, той се натресе на мен. Не създаваше повече шум от мен, докато изучаваше лагера. Доста добре за старо момче, което още би трябвало да лежи, лекувайки раните си.

Реших да разбера какво беше намислил. Това бе добро извинение точно сега да не влетя в зъбите за демона.

Вероятно щеше да е по-привлекателна, ако се отървеше от огърлиците от отрязани пениси и бебешки черепи.

Чичо обикаляше покрай лагера, достатъчно близко, за да види всичко случващо се, и от разстояние, позволяващо му да не бъде забелязан от часовоите, стига да не вдигне шум, падайки в някоя дупка. След минути стана ясно, че просто иска да види какво става, че не лагерът е истинската му цел. Той продължи в нощта, отправяйки се бавно на север.

Следвах го.

Дой изрови нещо от кесията си. То проблесна с мижава светлинка, по-незабележима от тази на светулка. Дой се допитваше до него често. Опитах да се доближа достатъчно, за да видя какво беше, но той оставаше с гръб към мен, независимо как маневрирах. Сякаш усещаше наблюдател, без да осъзнава факта. Тъмнината се сгъстяваше с отдалечаването от лагера. Но ние не бяхме сами там, навън. Отново и отново усетих присъствието на Кина, макар и никога много наблизо. За богиня тя не изглеждаше особено всезнаеща. Или може би не търсеше мен.

Ако Кина беше в планините, тя не можеше да ме спре по обратния ми път към моето тяло. Но сега не бях уплашен. А чичо бе започнал да се промъква по-бързо, решен спешно да стигне някъде. Какво би го накарало да дойде до тук в неговото състояние?

Скоро стана ясно. Той искаше да се възползва от факта, че Ловеца на души е доста заета.

Намери онова, което търсачите на Знахаря не бяха открили, вероятно поради светлинката, което държеше в ръката си. Скривалището не беше очевидно, защото го обграждаше воал от илюзия.

Първото указание беше пръхтенето на голямо животно. След минута разпознах коня си. И той ме забеляза, въпреки че бях невидим и не ме бе срещал от почти година.

Звярът имаше повече талант от чичо. Дой си мислеше, че животното се вълнува заради срещата си с него.

Чичо обаче беше по-добре настроен към будния свят от мен. Пепелявият жезъл скочи в ръката му, докато се пресягаше за нещо друго, преди аз изобщо да усетя нещо. Забелязах единствено потрепване на чернота в тъмнината. Реших, че е сянка, но не усещах студенината, показваща нейната близост.

Ние не бяхме единствените там, навън.

Пърхах насам-натам, опитвайки се да открия спотайващия се.

Вместо него намерих Дремльо. И Дъщерята на нощта. Бяха оковани към дърво, всеки за глезена, на десет стъпки разстояние един от друг. Нямаха огън. Разполагаха с буре за вода, което беше почти празно, и парче корав хляб, превърнал се в трохи. Ловеца бе планирала да се върне по-скоро. Дремльо стоеше буден, но изглеждаше дрогиран. Детето беше твърде малко, за да избяга. Очевидно, Дремльо не беше в състояние да дойде на себе си, за да опита.