Глен Кук - Тя е тъмата

Изостаналият се настани върху колона, почти на една линия с крепостта отпред. Той се разтъпка, протегна крила и се разположи така, че да ни наблюдава.

Пуф! Огнено кълбо се стрелна към гарвана. Пропусна. Явно не беше изстреляно от майстор гарваноубиец.

Скочих, сграбчих Хриптящия за рамото, почти го завъртях. Но не стигнах навреме, за да му попреча да изстреля още едно кълбо.

То закачи горната част на колоната, където беше кацнал гарванът. Рикошира леко вляво и нагоре, след като отчупи парче камък, и се заби право в грачещата, пляскаща с крила птица. Последва експлозия от черни пера.

Земята се разтресе.

Това земетресение беше голямо. Паднах. Както и повечето от другите. Животните мучаха и ревяха. Нюен Бао скимтяха един на друг. Равнината сякаш блещукаше и се клатушкаше около нас. Господарката пристигна с големи крачки, в съвършено спокойствие, както личеше, напълно невъзмутима. Но изрита дъртия Хриптящ така силно, че той се прекатури.

— Идиот! Можеше да ни избиеш всички — тя плесна с ръце по бедрата си и се зае да изучава наранената колона. Не приличаше на жена, която беше убедена, че е на косъм от смъртта. Внезапно се обърна и изкрещя: — Овладейте тези животни! Каквото и да става, не им позволявайте да напускат кръга.

Един вол веднага се превърна във вечеря, защото бе решил да избяга. Хората приеха заповедите на Господарката буквално.

Равнината се надигна още веднъж, после настъпи спокойствие. За няколко секунди там не се чуваха звуци и нищо не помръдваше.

— Вижте — каза някой, нарушавайки мълчанието.

Част от далечната крепост изглежда се свличаше надолу. След време ни застигна далечно бучене, дълго след като облакът скри мястото.

Хриптящия се закашля:

— Мамка му! Аз ли го направих?

Господарката беше много заета. Раздаваше сопнато заповеди. Хората се суетяха в изпълнение на списъка й за доставка на привидно несвързани неща. Аз обикалях около периметъра, докато чаках да схвана какво правеше тя. С изключение на разстилащия се в далечината прах, мястото изглеждаше като преди. Когато стигнах до пътя, водещ на юг, открих място, където да оставя знамето. Възползвах се от възможността.

Върнах се при Господарката и наблюдавах над рамото й, докато тя приготвяше прах с ръждивочервен цвят, който се въртеше пред нея в мързелив магьоснически вихър. Тя го разгледа за момент, после го изпрати да се изплиска в невидимата бариера, защитаваща ни от равнината. Прахта се превърна в течност. Потече надолу по бариерата, очертавайки я.

Показа още, така отчетливо като неизбежна смърт, дупките, които огнените кълба на Хриптящия бяха пробили. А слънцето вече щурмуваше хоризонта.

Хриптящия събра няколко мрачни погледа. Кашлицата му се влоши, но никой не показа съчувствие. Господарката държеше всички твърде заети, за да стане грозно.

Ятото гарвани се завърна за втора обиколка, като се смееха през целия път. Обиколиха веднъж, после отлетяха на север завинаги.

Начинът на Господарката да се справи със смъртоносните дупки не беше впечатляващ. Не приложи някакви големи и пищни магии. Свали парцаливото кожено яке на Хриптящия от него, отряза парчета, смачка ги на топки и запълни дупките. После използва някакво дребно заклинание, за да ги залепи.

Дори и тя не изглеждаше сигурна, че поправката й е добро решение. Хвана Хриптящия за рамото и го завлече до определено място пред повредената бариера.

— Точно тук. И да не си мръднал. През цялата нощ. Ако нещо премине, твоите писъци ще предупредят останалите от нас. — Бам! Тя го тръшна долу.

Не е добра идея да я ядосаш.

Докато се връщах там, където Тай Дей се бе установил, подочух да мърморят молитви хора, които рядко се държаха така, сякаш боговете са нещо друго, освен напаст.

Така е в Отряда. Виждате малко свидетелства за религиозна нагласа. За повечето от нас цялата вяра се съдържа в острието. Чичо Дой беше прав за това. Но неговият подход беше твърде мистичен.

Може би Копието на страстта някога е било светиня, забравена с времето. Всяка информация за това щеше да е в аналите, скрити в Талиос.

Ние не сме наистина безбожна банда. Просто сме от типа хора, които игнорират боговете, вероятно с подсъзнателната надежда, че и те няма да ни забележат.

Очевидно, в случая на Кина, това не работеше. Не помагаше дори и преди да знаем, че тя съществува. Половината хора не вярваха в Кина дори и сега. Което всъщност нямаше никакво значение. Кина вярваше в нас.