Глен Кук - Тя е тъмата

Знахаря изгуби усмивката си.

— Подочу ли нещо?

— Много хъркане. Бяха заспали. Гоблин измънка нещо, но не беше на език, който разбирах.

— Пътят е отворен — отбеляза Господарката. — Би могъл да отидеш да ги вземеш.

— Едва ли е практично — каза Знахаря. — Дори и един от нас да язди на обратно, останалите ще трябва да останат тук да чакат. Половината от припасите ни ще отидат, ако се заседим.

— Можем да се върнем всички.

Нито Стареца, нито аз отговорихме, но и не трябваше. Така или иначе тя нямаше това предвид. Просто изброяваше алтернативите.

Имаше достатъчно светлина, за да видим най-близките до нас камъни. Буквите по тях започнаха да блестят. Те не сияеха през нощта. Чудех се как ли успяха сега с толкова малко светлина.

— Разтревожен съм — казах на Знахаря.

— Както и аз. Но се налага да направим избор. Мислиш, че е редно да прекратим мисията, защото блудните синове са изпълзели от дупките си? — той се обръщаше към Господарката. — Така ли?

— Не. Ще бъдат там, когато се върнем.

Надявах се увереността й да се оправдае. Нашето заминаване даваше възможност на всякакви беди да се развилнеят там.

— Хайде да ги подкараме — каза Знахаря. — Грабвай пръта си и тръгвай по пътя, Знаменосецо!

Когато отидох и се опитах да вдигна знамето, то излезе, сякаш никога не е засядало. Онова място напред сякаш изобщо не приближаваше. Ето защо мразя откритите пространства. Можете да вървите с дни, без пейзажа изобщо да се променя.

Настроението на Знахаря ставаше все по-мрачно. Ставаше все по-нетърпелив да напредва. Следобед, когато ме отмени в носенето на знамето, още по-усилено задрапа напред. След известно време попитах Господарката:

— Мислиш ли, че е добре да го позабавиш малко?

— Какво? — не беше забелязала, дълбоко вглъбена в своя вътрешен свят.

— Него — посочих аз.

Тя пришпори жребеца си напред.

Продължих да се влача. Може би дори малко позабавих темпото. Не изпитвах подтик да се втурна напред, след като знамето не беше в ръцете ми. Всъщност, светът зад мен с течение на времето ставаше все по-привлекателен, небето потъмняваше, а равнината изобщо не се променяше. Единственият цвят навсякъде наоколо беше в нашата група, ако не смятате златните символи по колоните.

Господарката настигна Стареца. Не чух размяната на реплики. Подозирах, че беше малко остра. Той погледна назад към мен, сега разбирайки как бях дърпал толкова рязко напред.

Продължи да ме гледа, докато го настигах.

— Сега искаш ли си нещото обратно?

— Още съм схванат от предишното носене. Тъкмо започна да се концентрираш.

Той изсумтя. И следващият кръг, до който стигнахме, се оказа нашето място за нощувка. Скоро след като се установихме, хората започнаха да се струпват пред южния път, за да изучат крепостта отпред. А крепост имаше със сигурност, частично разрушена. Разговорите се въртяха около темата дали на следващия ден щяхме да стигнем до нея и щеше ли Стареца да се върне, ако не го направехме. По този въпрос нямахме причина да бъдем оптимисти. Толкова близо до целта си, Стареца щеше да бърза напред и да се тревожи за глада, когато му дойдеше времето.

Този път запалихме лагерни огньове и се насладихме на топла храна. Всички се нуждаехме от повдигане на духа. Отсега щяхме да разполагаме с прясно месо, защото нямаше как да храним и поим животни, които не вършеха никаква работа.

Това е жесток свят за добитъка.

— Има ли нещо в митологията, което да ни каже каквото и да било за мястото пред нас? — попитах Тай Дей.

— Не. Поне не и по начин, който да забележим.

— Сигурен ли си? Твоите приятели изглежда се чувстват наистина неудобно.

— Безпокои ги всичко, особено тази равнина. Могат да видят, че това е място, което не би трябвало да съществува. То не е естествено.

— Не думай!

— Изграждането на нещо толкова грамадно би отнело хиляда години на цяла нация. Няма такова съоръжение, което да е за добро.

— Не разбирам.

— Само много голямо зло може да остане с една-единствена цел, толкова безгрижно за цената, за да създаде нещо толкова безусловно безполезно. Виж злината на магьосника Дългата сянка. Той похарчи цяло едно поколение за построяването на своята крепост. Тя е нищо в сравнение с тази равнина.

Той имаше право.

Пристъпих към бариерата и се втренчих в безбройните блещукащи колони.

Внезапно рояк сенки изпърха през лагера ни. Подскочих. Както и всички останали. Ято гарвани направи кръг, премина отново пред слънцето и отлетя на север. Всички, без един. Птиците бяха необичайно тихи. Никакво грачене не се разнесе след тях.