Глен Кук - Тя е тъмата

Чух зад себе си звук от задушаване. Метал изтрака върху камък. Нещо голямо се срина в храстите.

Намерих чичо Дой на колене. Пепелявият жезъл се търкаляше на две стъпки от пръстите му. Лявата му ръка се протягаше към гърлото, дращейки парче черен плат. Той беше щастливец. Малцина някога преживяха подобни атаки.

Всичко необходимо бе цял един живот в обучение за подобряване на рефлексите.

Имаше Удушвач в тъмнината. А не можех да помогна с нищо.

Чичо Дой опря лявата си ръка на земята. С дясната достигна Пепелявия жезъл. Раните му го заставяха да остане неподвижен, но веднъж, след като си върна меча, можех да не се тревожа за него. Отидох да видя дали ще успея да подобря късмета на Дремльо. Намерих го нащрек и изплашен, но невредим. Изглеждаше готов да се бие. Беше сам.

Дъщерята на нощта бе изчезнала.

Разузнах наоколо. Детето и Измамникът се бяха измъкнали чисто. Не почувствах нужда да ги преследвам. Не сега. Но задачата щеше да оглави списъка с неща за вършене много скоро.

Хрумна ми идеята, че това не беше част от плана на Ловеца на души. Може би дамата е била измамена. Кина действаше бавно, но не спираше да нанася удари.

Реших, че си заслужава за малко да се навъртам наоколо, докато Дой си събере ума и Дремльо възстанови душевното си спокойствие. Дремльо се окопити пръв. Щом се почувства в безопасност, той реши да пусне една вода. Не усещаше, че аз и чичо бяхме наоколо.

Добре. Значи Ловеца знаеше какво прави, когато играеше Дремльо като слабичко момиче, преструващо се на мъж. Интересно. Дремльо беше успял да заблуди всички.

Трябваше да си поговоря с Кофата. Той трябва да знаеше нещо.

Долових полъх на Кина. Тя беше недалеч и приближаваше.

Дремльо подскочи, вдигна панталоните си и се заоглежда диво. Тя също усещаше богинята. Концентрира се видимо, обърна се бавно и се опита да идентифицира източника на притеснението. Но присъствието отслабна бързо. Кина вече нямаше интереси тук.

Дремльо престана да се озърта, когато застана насреща ми. Тя подскочи. Брадичката й се издаде леко напред по начина, по който се случва, когато видиш нещо неочаквано. Тя примижа.

— Мъргън? Ти дух ли си или какво? Мъртъв ли си?

Опитах се да кажа не, но тя не можеше да ме чуе, така че разтърсих глава.

— Значи слуховете са верни. Ти наистина можеш да напускаш тялото си.

Кимнах, твърде смаян, за да се чудя как хлапето може да го приема толкова спокойно. Единственото нещо, което хората винаги са в състояние да правят, е да те изненадват.

Щом Дремльо можеше да ме види, това означаваше, че имаше как да предавам през разстояние. Дори и той да не ме чуваше. Докато си спомняше знаците на глухонемите, които се предполагаше да е научил. Но, доколкото си спомнях, той имаше проблем да ги разбира… Тя, Мъргън, тя.

Изобщо не привикнах с идеята още първия път, когато се изясни.

Започнах да използвам езика на пръстите без най-беглата представа какво можеше да проследи Дремльо. Възможно е да представлявах само някакво блещукащо очертание от ектоплазма, което мирише като Мъргън.

Никакъв смисъл. Тъкмо започнах и дойде чичо Дой, привлечен от гласа на Дремльо. Движенията му бяха болезнено тромави.

— Спокойно, младежо — каза той. — Ти ме помниш. Аз съм от семейството на Знаменосеца. Търсех те — Дой беше толкова нащрек, колкото би могло да е човешко същество. Сигурно можеше да ме чуе как дишам. — Ти говореше на Знаменосеца. Защо го направи?

— Не знам. Хванат съм в капан. Дойде човек. Взе детето, което беше тук с мен. Изплаших се. Знаменосецът е мой приятел и наставник.

Сладкодумно дете. И старателно заредено със здравословна доза от мнителността на Отряда.

А аз бях добре зареден със здравословен товар от новини, които трябваше да стигнат до равнината. Налагаше се да вървя. Дремльо щеше да е добре с Дой. Направих знак за коня. След три опита Дремльо кимна. Надявах се, че това беше отговор.

— Бил си пленник на жената, караща гарваните да летят? — попита Дой. Последната част от изречението той изговори на Нюен Бао, сякаш беше име, подобно на Хилядите гласове, но Дремльо така или иначе разбра. Умно хлапе. Трябва да го е прихванало, навъртайки се около мен.

— Да.

— Тя остави ли нещо? Къде се криеше, докато беше тук? — Дой освободи Дремльо, но беше очевидно, че свободата на хлапето не беше неговата истинска грижа. Поведението му затвърди моята представа, че трябва да е имало сблъсък между Нюен Бао и Ловеца.

Започнах да се рея по-надалеч. Дремльо каза: