Глен Кук - Тя е тъмата

Господарката пристъпи към мен.

— Какво става? Какво направи Сингх?

Щракнах с пръсти.

— Избяга. Нападна чичо Дой. С черен румел. Откри скривалището на Ловеца и освободи Дъщерята на нощта. Сега са далече и вероятно вече кроят планове как да се върнат в играта.

Пръстите на Господарката опипаха кръста й, после затърсиха ляв ръкав, който не съществуваше. Докато носеше броня, нямаше къде да скрие пособие на Удушвач. Изненаданото й изражение я накара да изглежда много глупаво. Такива неща не й се случваха!

Ловеца на души, макар и по-далеч от Лонго и неговата факла, ме чу съвършено добре. Тя издаде нечленоразделен звук, който трябва да беше бяс, и започна да се мята върху носилката си. Изглеждаше в ужасно добра форма за някой, който е бил овързан и със запушена уста от три дни.

— Мисля, че майката на Измамниците направи бърз удар — казах аз. Повтарях си, че трябва да си затворя устата за малко. Знахаря беше толкова ядосан, че трепереше.

Господарката се справяше по-добре. След дълга, гневна въздишка, ненасочена специално към някой, тя се наведе и загледа през пролуката отново. Приведох се и аз. Отвъд нея имаше намек за червеникава светлина. Тя каза:

— Сега той е белязан. Може да бъде намерен. Ще се справя с това, когато се върнем в лагера. Този път ще приема съвета ти — изведнъж разтърси буйно глава, сякаш се опита да я прочисти. — Тя е коварна. Не мислех, че може да ми го причини. Хайде — тя се мушна през пролуката в стената.

— Ей, ти! Вземи това! — Кофата бутна знамето в ръцете ми. Бях се престорил, че не забелязвам, че го носи той. — Между другото, къде, по дяволите, беше?

— Успах се.

Знахаря премина след Господарката. Няколко други момчета мислеха да потеглят. Никой не бързаше, обаче, така че набутах върха на знамето в дупката и се запромъквах след него.

Знахаря имаше малък проблем. Беше голям човек. А на мен ми беше още по-трудно, защото навлязох в пукнатината с дълъг прът.

Тай Дей сграбчи знамето отзад по същото време, по което Знахаря хвана предния край. От едната страна дърпаше единият, другият тикаше от противоположната, а аз бях смазан в средата. След като повиках малко и си измъкнах задника, върнах си контрола над проклетото знаме и използвах възможността да огледам наоколо.

Тук беше много тъмно. С изключение на блещукане от пролука в пода на около половин миля…

Смъртта е вечност. Вечността е камък.

— Камъкът е мълчание — каза Господарката.

Това е някакво безсмъртие.

Земята потръпна. Отгоре и отпред нахлу писъкът на камък, стържещ върху камък. Тромавата тъмнина над просмукващата се червеникава светлина се дръпна.

Хората, идващи през пролуката зад нас, ни изблъскаха напред. Лонго най-накрая пристигна с факлата. Тя не направи много за облекчаване на тъмнината, но показа къде стъпваме.

— Едноокия казва, че влизаме в капан, шефе — започнах да разказвам на него и Господарката за последната ми нощ призрачно бродене.

— Чий капан е? — попита след малко Знахаря. — Това може би е решаващо.

— Нямах възможност да го дискутирам с малкото лайно — казах аз.

— Това е капан на моята сестра — обади се Господарката. — Накарайте хората да я довлекат тука. Ще спра да се вслушвам в себе си и ще приема съвета ти. Тя може да остане точно тук, когато си тръгнем.

Кимнах, сякаш този план ме впечатли. Не посмях да й напомня, че вече беше убивала Ловеца на души преди.

Знахаря вдигна вежда в моята посока, но иначе не каза нищо. Имаше мир, който трябваше да се поддържа.

— Доведете всички тук — заповяда Господарката. Имаше моменти, когато тя беше нещо повече от лейтенант.

Натикаха Ловеца и добре я охлузиха, влачейки я през пролуката. Но кучката продължаваше да се усмихва зад парцала, затискащ устата й. Това беше изнервящо. Заради което го правеше, предполагам. По пътя на логиката трябваше да е гладна, жадна, наранена от носилката и много потисната. Малко от мъжете бяха достатъчно куражлии, за да я пазят, докато й беше разрешено да яде или да се облекчи. Работата обикновено се падаше на Лебеда или Бесния, или принца, ако някой изобщо си направеше труда да се сети. Кинжала, обаче, не искаше да има нещо общо с Ловеца. Мисля, че я мразеше, защото Господарката я ненавиждаше, а отношението му към Господарката доста наподобяваше маниакалност.

Ловеца гледаше с наистина мрачен и обещаващ взор към добрия, стар Мъргън, за негово щастие или злощастие.

— Започнете да изследвате — сопна се Господарката. Тя коленичи над Ловеца, но се взираше в Знахаря. — Тук си. Какво ще направиш сега? — беше очевидно, че преминаваше през едно от колебанията в настроението си.