Глен Кук - Тя е тъмата

Знаех, че Знахаря искаше да й отвърне, че това не е Катовар, да настоява, че не сме пропътували през половината земята и не сме си пробивали път през ада само за да намерим изоставено каменно здание, вече превръщащо се в руина. Но той не можеше да го твърди, защото не знаеше истината.

Не отговори нищо.

Знахаря през цялото време ставаше все по-необщителен.

Господарката измърмори тихичко, сграбчи брадичката на Ловеца на души и принуди сестра си да я погледне в очите.

— Има ли нещо, което искаш да споделиш с нас, скъпа? Има ли някаква малка тайна за това място, която ще изтъргуваш, за да не те изоставим, когато тръгваме?

Ловеца ми намигна. За Господарката нямаше надежда.

Останах с впечатлението, че тя желаеше да се махне оттам веднага и мътните го взели проучването на каменната постройка, опитвайки се да внуши това и на останалите.

Ловеца наистина беше в лошо настроение. Господарката — също. За късмет на Кина, тя беше предсказуема.

Ловеца се усмихваше ли усмихваше, но не каза нищо. Не би го сторила, не и за да спаси собствения си задник. Каквото и очаквах. Всичките Десетима, Които Били Покорени бяха уязвими само чрез маниите си.

— Прокляти-и-е-е! — отекна през тъмнината. — Какво е това, мамка му? Капитане-е! Мъргъ-ън! Трябва да го видите!

Знахаря сви рамене и кимна. Нямаше значение какво беше. Просто си намерихме извинение да се махнем от старата дама за минута.

Затътрих се по пода, само по усет, без да виждам къде стъпвам. Знахаря се влачеше зад мен. Шепнеше като побъркана бабичка, тръскайки глава, като искаше да знае какво, по дяволите, правеше тук. Това не беше мястото, към което вървеше през последните тридесет години. Крепостта представляваше нечия жестока шега. Това беше нечии чужд кошмар. Не можеше да е рожденото място на свободните отряди от Катовар. Тук нямаше нищо.

Усещах как отчаянието му нарастваше. И знаех, че щеше да се надига, докато станеше дълбоко и черно. И после, по всяка вероятност, щеше да поеме по странни пътища, когато се самоубеди, че всичко това му се е случило, защото се е оставил да бъде разсеян. Нямах проблем да виждам бъдещето, не ми трябваха овчи черва. Скоро след завръщането ни в Киаулун той щеше да реши, сме сбъркали, понеже сме потеглили, преди да изучим онези ранни анали. И вероятно щеше да поиска да отидем да си ги вземем. А това наше завръщане просто може да създаде кръвопролитието, нужно на Кина, за да й доведе Годината на черепите.

Тя е тъмата , добре.

Бях обграден от жени — хора, божества и полубогини, всяка една, от които можеше да претендира за тази титла. Но точно сега мудната, тъпа стара Кина изглежда беше впила здраво всичките си нокти в прозвището.

— Тпур-р-р! — Стареца сграбчи рамото ми, спря ме само на няколко стъпки от това сомнамбулизмът ми да премине към непланирано гмурване в бездънна пропаст. Слаба алена светлина избликна оттам. Както и мустаче мъгла. Но тази пролука само проблесна, преди вниманието ни да бъде приковано към причината за суматохата.

Сега можех да добия ясна представа какво се бе отместило, следвайки онова последно гъделичкане на земния трус.

— Факли! — изревах аз. — Донесете някаква светлина. Запалете още факли. — Те имаха още много, братята, но бяха пестеливи. — Това е голям, широк и стар дървен трон — онова, което не успях да се накарам да добавя, бе, че широкият стар дървен трон съдържаше голямо старо човекоподобно тяло, приковано към него със сребърни кинжали. Тронът и тялото се държаха в равновесие над бездна, безмилостно осветена от червена светлина. Исках факли, така че да мога да видя тялото по-добре. Мислех, че очите му бяха отворени и не ми се щеше това да е истина.

— Какво, по дяволите, е това? — попита някой. — Гигант?

Тай Дей, таящ се в моята сянка, както винаги, изплю бързо изречение на Нюен Бао. Не разбрах нищо, освен обвинението „Кокален воине“.

— Какво каза точно?

— Това може да е голема Шиветия, Каменен войнико. — Защо споделяше тези стари неща точно сега?

— Шиветия? — знаех какво представлява големът. Изкуствен човек, обикновено направен от глина. Според някои митологии всички ние произлизаме от такива божествени фигурки.

— Това е мит на гуни, Войнико на тъмнината. Кади, или Кина, когато била млада, воювала с всеки. Тя толкова отслабила Властелините на светлината, че Господарите на мрака видели възможност да ги победят и изпратили армия от демони да ги нападнат. Битката вървяла толкова зле за Властелините на светлината, че бог Фретиниал, за който понякога се смята, че е бащата на Кина, помолил Кина за помощ. Тя се съгласила, но поради свои си причини. В последната битка в каменната равнина Кади ставала все по-голяма и по-силна всеки път, когато поглъщала някой от демоните.