Глен Кук - Тя е тъмата

Преди изобщо не й вярвах.

Изглеждаше трудно за вярване, че спяхме при цялата тази суматоха. Ловеца трябва да бе изпратила заклинание напред или беше оставила магия зад себе си.

Имах чувството, че нямаше да се почувствам удобно, наблюдавайки себе си от отвън, така че превъзмогнах изкушението да полетя надолу и да надзърна през входа.

Дремльо излезе от тъмнината.

За някой, който е бил пребит и клан, Ловеца на души можеше да се придвижва като газела. Никой здрав, нормален човек не би се справил толкова добре. Малко магьосничество вероятно?

Чудех се как ще напусна белия гарван. Внезапната поява на Ловеца беше ключът. Гарванът излетя. Аз останах. Плавах и наблюдавах. И след като магьосницата намали темпото и трябваше да се заеме с раните си, аз отплавах нагоре и надалеч в посока, която би могла да се опише само като утре. Ловеца не усети присъствието ми, макар че именно тя беше онази, която ме научи да се изплъзвам от оковите на плътта си. После всичко се успокои и аз тръгнах. Всички, включително моя милост, хъркаха в бункера. А все още бях свободен да се скитам в призрачния свят.

Сахра спеше неспокойно. Тобо лежеше до нея, поставил ръчичка върху голата й гръд, от време на време засмуквайки зърното й. Наблюдавах ги известно време. Напрежението ми се оттече, докато гледах.

Какъв лунатик бях аз? Това беше нещото, което исках, и мястото, където желаех да бъда, но след няколко часа щях да вдигна умореното си тяло и да изкача планината отново. И щях да продължа да се катеря, въпреки че това можеше да ме убие.

Защо?

Щях да го сторя. Наясно бях. Но не знаех какво ме мотивираше.

Протегнах призрачна ръка към Тобо. За момент ми се стори, че наистина усетих топлината му. Той се размърда, сякаш имаше лош сън. Отдръпнах се, като вместо това се опитах да погаля косата на Сари.

Тя се усмихна.

— Мър, мисля, че те усетих. Мина толкова време — тя бърбореше тихо. Аз се радвах, желаейки също да мога да й говоря. Тя отдели Тобо от гърдата си и стана, гола до кръста, изпълнявайки малък танц, който ми напомни точно колко отдавна беше. Сари вече си възстановяваше фигурата. Тя ме стрелна със закачлива усмивка, гледайки право в мен. Може би беше вещица. — Тобо е достатъчно силен, за да пътува. Фестивалът на водния дракон е скоро. Ще напусна тогава, в суматохата. Всичко съм подготвила.

Моята съпруга, умната, уверена и компетентна жена. Чудех се какво бях сторил, за да я заслужа, освен да гъделичкам въображението на баба й.

Сари танцуваше. Аз се олигавих. Тобо започна да нервничи. Мисля, че усещаше присъствието ми по-лесно и от Сари. Плашех го.

— Ако беше тук… — Сари въздъхна, втренчвайки се в невидимите ми очи, докато ми отправи един още по-сладострастен поглед. — Но не си — тя сви рамене. — Няма да е за дълго — тя прегърна нашия син. Той веднага пое зърното, надявайки самодоволно изражение.

Знам какво имаш предвид, хлапе.

Очите на Тобо се отвориха. Онова око, което можех да видя, се взря право в мен, там, където надзъртах иззад рамото на Сари. Той се отпусна, пое дълбоко дъх и нададе страхотен рев. Хлапето имаше добри бели дробове.

Жрец се самопокани вътре почти незабавно.

— Какво става? — попита той. — Защо пищи детето? На кого шепнеш?

— Излез — му каза Сахра. — Нямаш никакво право да влизаш тук.

Жрецът имаше проблем да отклони погледа си от гърдите й. Започна да се извинява с не напълно достоверна искреност.

Сахра отсече:

— Бебето има газове тази вечер. Безпокои го храносмилането му. Говоря на него. Това ми дава шанса понякога да водя разумен разговор.

Браво на момичето. Тъпчи бедното дете с пастет от черен дроб на акула или с някакъв гаден на вкус прах. Това ще го научи да вика, когато дойде неговият старец.

Зареях се и дадох най-доброто от себе си, за да целуна Сари по шията, преди да тръгна. Напуснах толкова щастлив, колкото може да е мъж в положението ми. Знаех, че моите жена и дете бяха добре и все още ме обичаха. Има много хора в днешния Отряд, които изобщо нямат какъв да е помен от семействата си, макар че в действителност повечето не ги е грижа. Привързаните към домашното огнище си заминаха, когато на талианците им бе разрешено да си идат вкъщи.

Останалата част от блатото беше тихо, тъмно място. Което трябваше да се очаква по това време на нощта. Открих пътя си към Талиос, макар че изобщо нямаше луна и небето беше облачно.

Не оставаше много време до началото на дъждовния сезон.

Прекарах часове, бродейки из двореца и по-важните храмове, но научих много малко. Без Пушека бях ограничен в реалното време и беше твърде късно за всички, освен жреците на Нощните богове, за да се вълнуват и да кроят планове. А те не правеха заговори, а се подготвяха за някакво малко среднощно тържество.