Глен Кук - Тя е тъмата

Знамето почти оживя в ръцете ми.

Знаех точния миг, когато преминах през портата. Почувствах се, сякаш бях пропаднал в студено езеро, което се състоеше само от повърхност. Мразът ме прегази, после остана зад мен, макар че се намирах на място, където беше студено през цялото време. Особен хлад — можеш да изпържиш яйца върху камъните, но умираш от студ.

Направих само няколко стъпки. Спрях. Чаках. Изминаха минути. Студът не си отиде. Взирах се нагоре по склона. И постепенно пътят стана по-ясен — тънка черна линия като полиран въглен, криволичеща нагоре по хълма като следата на змия, недостатъчно пияна, за да се заскита в безплодната пустош. Изчаках още малко. Нищо не ми скочи. Нито една сянка не дойде да се отърка в краката ми.

Знамето до голяма степен си изглеждаше като у дома си. Като че ли ме теглеше нагоре.

— Добре ли ме държите? — изкрещях на Кофата.

— Трябва да вървиш, докато опънеш въжето, приятел — отговорът и смехът на Кофата звучаха, сякаш стигаха до мен през дълъг метален тунел.

— Има въже и за теб, Кофа — направих още три стъпки. Тай Дей се влачеше след мен. На човека му липсваше ентусиазъм.

Не се случи нищо. Пристъпих още малко напред. Пътят нагоре по хълма блещукаше като полирана тъмнина, призоваваща ме напред. Страхът започна да се оттича. Бързо. Тай Дей каза нещо, но не го разбрах.

Опънът на въжето ме спря.

Бях се придвижил по-далеч нагоре по хълма, без да разбера. Бях достигнал края на въжето. Кофата ме дръпна.

— Засега достатъчно, Мъргън.

Да. Бях надхвърлил разстоянието, което възнамерявах да извървя. Но тук нямаше от какво да се страхувам, освен че Кофата ме дръпна отново, с по-голяма сила.

Заспусках се надолу неохотно. Тай Дей отново каза нещо. Погледах назад. Тогава разбрах какво искаше.

Тай Дей сочеше на север.

Светът изглеждаше трептящ, сякаш го разглеждахме през завеса от топлина.

— Хайде, Мъргън — извика Кофата. — Искаме да се върнеш и да запечатаме портата, преди да се стъмни — той отново дръпна силно въжето ми.

Човекът започваше да се изнервя.

Все още неохотно, аз прекрачих границата. Този път беше като пристъпване от зимата към лятото.

Тай Дей въздъхна. Сякаш си отдъхна. Хълмът никак не го привличаше.

Светът ми се беше променил. Съвсем незначително. Но още можех да видя дирята от полирана тъмнина, криволичеща там, където някога е имало път. Прахта и падналите камъни скриваха по-голямата част от него, но оставаше достатъчно очевиден, стига човек да го бе зърнал.

Почувствах, че бях различен след преминаването на онази линия.

— Добре ли си? — попита Червенокосия. — Изглеждаш странно.

— Оттатък е доста странно. Като тук, но е различно.

— Ъ?

— Не мога да обясня. Така се чувствам. Ще разбереш, веднъж, след като се изкачиш нагоре.

Кофата се присъедини към нас, намотавайки въжето.

— Добре ли си? Изглеждаш, сякаш си видял призрак.

— Просто оттатък е странно.

— Странно? Как? Вие не направихте нищо необичайно. Освен че ти малко се самозабрави. Което не се случи със спътника ти. Той просто стоеше там и трепереше.

— Това е част от усещането. Много е хладно. Не само физически. Повече като студа, който Кинжала твърди, че ще откриете в сърцето на жрец.

Трябва да съм изглеждал объркан.

— Ти ми обясни, че трябва да си там, за да разбереш — намеси се Кофата.

Посочих към Тай Дей:

— Човекът се държи глупаво като пън, но понякога ще те заблуди. Съвсем точно си ме разбрал, Кофа. Натрупайте още от оня светещ прах. И се погрижете всичките онези въжета да бъдат опънати и всичките капани за сенки поставени. Искам пълен комплект от…

— Успокой се — ми каза Червенокосия. — Ти се погрижи за всичко преди. Помниш ли? — войниците вече работеха, подсигурявайки нашата защита. Моята врява беше прахосване на притеснения.

— Да си кажа направо, онова беше страшно. Ще ми отнеме известно време, за да се успокоя. Подготвили ли сте пратеник за заминаване? Ще нахвърлям доклад за Стареца. После ще изпълзя в моя бункер и ще се запозная интимно с последната си стомна от лекарството на Едноокия. — Имах една стомна от най-могъщия дестилат на малкия магьосник, запазена за спешни случаи.

Днешното събитие ми се струваше такъв.

Еликсирът на Едноокия не уби страха, само го отблъсна за кратко.

Уплахата беше изумителна. Тя не ме парализира, нито беше толкова силна, че да скове мисленето ми, но остава в мен през цялото време, нефокусирана, без да сковава все повече по начина, по който расте страхът на бойно поле, ако някой ти скочи с парче остро желязо. Не я харесвах. Влошаваше настроението ми.