Глен Кук - Тя е тъмата

Не ми хареса перспективата, но не започнах да споря. Господарката беше лейтенантът. Нейна работа бе да разкрива недостатъците в замисъла на капитана. Тя не каза нищо, така че сметнах, че вече го бяха обсъдили.

— За първото проучване замислям петдесетина човека — продължи Знахаря. — Всичките стари момчета, които ни следваха дотук, за да стигнат до Катовар. Плюс най-добрите нови попълнения. Всичките доброволци.

Не бяха много новобранците, които искаха да отидат в Катовар. Старият ужас все още имаше някаква власт, макар и сега да бяха част от Отряда.

— Какво става в Талиос? — попита Знахаря.

Свих рамене.

— Тези дни ме спохождат само нормални сънища. Всъщност, почти не съм спал през последните няколко нощи. Дремльо мънка от здрач до зори. Опитах се да го накарам да говори, но той изглежда не ме чува.

— Ще го вземем с нас. Една добра екскурзия може да го извади от унеса.

— Кога искаш да го направим? — попитах с въздишка аз.

— Веднага след като се съберем. Ловеца вече се подобрява.

Въздъхнах отново.

— Отвикнал съм да пътувам. Бях готов да приема идеята за заселване… — И да изчакам жена си. Или дори да се върна назад, за да я пресрещна, ако можех да накарам Дремльо да ми каже какво беше направил с коня ми.

Знахаря показно си прочисти гърлото. Наистина. Кучият му син се превръщаше в дядо ми. Той каза:

— Нали знаеш какво означава това, Знаменосецо?

— Имам лошото усещане да означава как някакъв шибан глупак на име Мъргън ще трябва да поведе колоната отново.

— Без Гоблин и Едноокия да му пазят гърба.

— Мамка му, аха. — Но моят гръб беше покрит, отсега и навеки. — Виждам проблем, шефе. Нюен Бао ще настояват да се залепят за своите хора от Деджагор.

— Разчитам на това. Всеки един от тях, който се закатери в планината, е един талианец по-малко, за който да се безпокоя да не се промъкне зад мен и вероятно да увие едно от онези копринени дрипи около врата ми.

— Какво? Не сме имали някакви ядове е тези образи от миналата зима. Не остана никой от тях.

— Готов ли си да си заложиш живота на това? Смятам да вземем живия светец и останалите ни приятели заедно с нас.

— Защо искаш да го направиш?

— Така няма да ни застигнат никакви изненади, докато Гърбовете ни са открити. Искаш ли Оплаквача или Дългата сянка да се освободят, когато никой от нас не е там, за да ги прибере отново? Или ти се ще Прабриндрах Драх да дебне пак? Или онази кучка, пантерата?

— Не. Но ако зависеше от мен, просто щях да ги убия и да изгоря телата им. А после да смесим прахта им и да я разпилеем в шест различни реки.

Господарката ми метна един от онези погледи, който щеше да ме накара да нацапам гащите преди няколко години. Но вече не бях толкова плашлив.

Знахаря игнорира мнението ми.

— Веднъж, след като сме там и видим как е, може да започна установяването на лагер, така че да придвижим поетапно цялата тълпа.

— Не мисля, че съм готов за това, шефе.

— Не си готов? Това е целта, към която се движим през последните десет години.

— Има голяма шибана разлика между това да бъдеш на път и да пристигнеш там, шефе. Излез в лагера и попитай, всеки човек там ще ти каже, че е напълно щастлив по пътя си към Катовар. Но се обзалагам, че няма да получиш същия отговор относно пристигането там. — Не вярвам Знахаря изобщо да разбра, че никой не беше толкова ентусиазиран относно целта ни, колкото него.

— Какво трябва да направя? — попитах аз.

— Опаковай нещата си и се приготви. Приведи протежето си във форма, защото очаквам да се влачи право напред с останалата част от нас.

Тук имаше нещо… Нещо, което ме оставяше извън плана. Нещо, което може би беше свързано с внезапно настъпилото мълчание, когато влязох.

— Тогава по-добре да отида да опаковам и да се приготвям, нали?

Стареца ме гледаше смръщено, докато излизах, но не мръдна и пръст, за да ме спре.

Ставаше нещо.

— Още едно прокълнато безсмислено пътуване — казах на Тай Дей. — Само дето е най-лошото досега. — Започвах да полудявам. Чувствах се използван.

— Шибаната идея не беше моя! — казах на Червенокосия. За четвърти път. — Ако не ти изнася, ходи при Гоблин и Едноокия. Където и да са те.

— Просто изобщо не мислех, че някога ще го направим наистина.

— Никой, освен Стареца не го е мислил. Включително и аз. Но той казва, че тръгваме, значи тръгваме. Така стоят нещата.

— Никога не съм казал, че няма да тръгна — измърмори Червенокосия повече на себе си, отколкото на мен. Той потегли, за да крещи на сержантите си. Трябваше да реши кой да остави за отговорник, докато отсъстваме.