Глен Кук - Тя е тъмата

Самият аз вече го бях свършил. Веднага щом се върнах от бърлогата на Стареца, потърсих препоръки. Щяхме да научим много за нашите новобранци южняци. Стареца не искаше да оставя зад себе си хора от Нар или от Старата банда.

Очиба, Иси и Синдаве бяха единствените оцелели Нар.

Намина Кофата. На практика той беше моят асистент. Вършеше повечето от работата. Аз не се месех, стига да не се насочеше в посока, за която знаех, че Знахаря ще ме държи отговорен. Той ми каза:

— Ти наистина си стиснал Червенокосия за топките.

— Човекът направо ме подлуди. Какво искаш? — правеше ме раздразнителен повече и от Червенокосия.

Дремльо ставаше все по-зле… Тай Дей се цупеше, защото не си бях направил труда да посетя чичо Дой, докато прекосявахме долината.

— Хей, Мъргън, нормално е да си уплашен. Но не е нужно заради това да вгорчаваш живота на всички.

Понечих да залая, но осъзнах, че това нямаше да промени факта, че той беше прав. Грабнах един камък и го запратих колкото далече успях, сякаш страхът щеше да отлети с него. Камъкът издрънча насред някакви скални блокове. Половин дузина гарвани размахаха крила във въздуха, проклинайки на родния си език.

— По дяволите!

— Не е добър знак — съгласи се Кофата. — От известено време не бяхме виждали и следа от тях. Искаш ли да ги очистим?

— Не бяха достатъчно близо, за да дочуят нещо. Но накарай някой да провери района — погледнах слънцето. Оставаха няколко часа дневна светлина. Имах време да започна разбора, който трябваше да свърша, преди да поведем по-голяма група към планината.

Кофата изпрати хора на мястото на гарваните. Един намери нещо, което трябва да е било подземна катерица, когато е било живо. Той запушваше нос със свободната си ръка. Кофата ми каза:

— Може би изобщо не са шпионирали.

— Всичко е възможно — казах аз. — Но някои неща са по-вероятни от други. Тай Дей, знам, че имаш някои доста крайни идеи относно онова, за което си ми длъжен, но наистина не бива да поемаш рискове само защото аз го правя.

Нюен Бао клечеше недалеч, с висящ на гърба му меч, в очакване — парцалив дребен човек, който изобщо не изглеждаше опасен. Погледна ме в очите и изгрухтя своето сумтене от типа „говори си, не ми пречиш“.

— Ще премина през Портата на сенките. Почакай! Всичко е наред. Имам ключа. Копието. Докато е в мен, ще съм добре. — Ако Знахаря наистина бе предположил правилно.

Щях да се чувствам много по-уверен, ако имах възможността да изуча онези най-ранни анали. Тай Дей се изправи уморено, сякаш го боляха коленете. Той въздъхна и направи жест „да вървим“.

— Виж — казах аз, — ти не си длъжен.

Той повтори жеста.

Нямаше да стигна доникъде, спорейки. Тай Дей беше две крачки отвъд твърдоглавието. Всичките Нюен Бао са поне на крачка по-далеч от упоритостта. Моята жена…

Сграбчих дръжката на знамето и започнах да изритвам камъните около основата му. То бе стояло точно тук, непокътнато, от половин година, превръщайки се в обзавеждане, което вече никой не забелязваше.

— Чакай — каза Кофата. — Използвай си канчето, Мъргън. Не можеш просто да стиснеш зъби и да тръгнеш нагоре. Вземи някакви бамбукови пръти. Пъхни една манерка. Ето ти самун хляб и малко пастърма. И ми позволи да отделя няколко момчета да ти покриват задника.

— Добре. Прав си. — Тази работа ме беше разтърсила и изплашила повече, отколкото осъзнавах. Оставих Кофата да поеме нещата. На него не му се налагаше да минава през Портата на сенките, така че можеше да остане спокоен и разумен.

Знаменосецът винаги е първият човек във всеки набег на Отряда.

Бях толкова далеч на възвишението, където никой от нас не беше стъпвал. Знамето трепереше в ръцете ми. Уповавах се на него и зяпнах руините, опитвайки се да поема по пътя, който трябваше да следвам. Кофата се намираше на няколко крачки зад мен, препредавайки инструкции към Червенокосия. Той поставяше наблюдатели. Не исках да ме изгубват от поглед и за секунда, изобщо. Ако сенките ме пипнеха, останалите трябваше да знаят къде, кога, как и защо.

— Когато сте готови — изръмжах аз. Страхът ми нямаше да намалее, колкото и да изчаквах.

— Готов си — извика Кофата, — наври си въжето в задника и върви да бъдеш герой.

Да бъда герой. Не е нещо, което някога съм искал. Направих му неприличен знак с две ръце и сграбчих знамето, преди да успее да се прекатури.

— Ще се видим в ада, смрадливци — тръгнах нагоре по хълма.

Тай Дей нарами сноп бамбукови пръти и ме последва. Той се справяше по-добре в прикриването на страха си, но също им позволи да го овържат с въже около пояса. За в случай че се наложеше да бъде изтеглен назад през портата.