Глен Кук - Тя е тъмата

Вторачих се гневно в Дремльо.

— Ще ставаш ли някога за нещо друго, освен да превръщаш храната в лайна?

Дремльо просто си седеше в събиращата се тъмнина, върху онова, което някога беше сламеникът на майка Гота, взирайки се в безкрайността. Той не само че не се завръщаше, от което и да беше приказното царство, пленило неговия ум, но вече и едва се движеше. Правеше много малко от всичко. Когато го вършеше, изглежда силно го болеше. Ако продължаваше да не полага усилия, щеше да му се наложи да се надява, че някой от Отряда ще държи на него достатъчно, за да го носи.

Харесвах го повече от всеки друг, с изключение на Кофата, но не и дотам, че да го нося. Ще се видим, когато се върнеш, приятелче.

Не сме команда от типа „върви или умри“. Не напълно. Опитваме се да се грижим за хората си. Но има подразбиращо се предположение, че хората ни ще се пробват първо да се справят сами. Налице са множество прецеденти, когато сме прекратявали мъките на някой, превърнал се в твърде голям товар или опасност за останалите от Отряда.

Дремльо не отговори. Както винаги. Обърнах се на сламеника си. Опитах се да не мисля как утре ще трябва да се изкачвам по планината отново. Раздразнението ми нарастваше, като се сетех.

Усетих Ловеца на души някъде наблизо. Обаче тъмнината беше плътна. Не можех да я открия. Вероятно бях късметлия, че тя не ме търсеше. Макар че в момента не изглеждаше да се вълнува от нещо.

Бродех в призрачния свят. Знаех го. Но в пълната тъмница нямаше никакви отличителни особености. Не можех да се ориентирам.

Носех се.

Постепенно осъзнах, че не бях сам.

Някой ме наблюдаваше.

Или нещо.

Внимателният му поглед се изостряше все повече, колкото по-ясно го усещах. Тъмнината около мен си оставаше плътна, но по някакъв начин започнах да го съзирам.

Червени очи, жълти зъби, кожа, толкова по-черна от тъмнината, че блестеше като антисветлина… Кина. Разрушителката. Кралицата на Измамата. Майка… Не точно въплътеното зло — сенчестите настояваха, че една от проявите й е творческа — но бе дяволски сигурно, че представлява сила, достатъчно голяма, за да ми се дръпне лайното, ако прояви интерес към мен.

Май го правеше. Тъмночервените й очи пробиха дупка точно през призрачната ми душа. Голямото й грозно лице се сбръчка като пресъхваща обелена ябълка, после започна да се съсухря, докато не остана нищо друго, освен рубинена точка. Тя започна да се движи. В същото време имах засилващото се усещане, че някой се опитва да ме предупреди за нещо.

Кина? Да се пробва да общува? С мен? Но тя разполагаше със собствените си агенти в света.

Или пък не?

Нараян Сингх беше затворник. Дъщерята на нощта си оставаше пленник или вероятно беше мъртва. Напоследък нямаше никаква следа от нея. А Господарката беше обявила своята независимост отдавна. Сега тя представляваше просто магьоснически паразит.

Може би аз бях единственият тук, в света отвъд, когото богинята можеше да докосне.

Следвах червената точка. Тя ме отведе до равнината на старите кости. Разперих крила и спрях, кацайки на клон от голо дърво. Този път разлагащи се трупове лежаха разпръснати сред костите. Отново размахах крила и се плъзнах над тях отблизо. Бръмбари скарабеи се разпръснаха, ужасени от сянката ми. Никога преди в призрачния свят не бях виждал друго, освен няколко гарвана.

Кула от тъмнина се мержелееше на хоризонта, висока мрачна гръмотевична буря, изпълнена с тътнещи светкавици с цвят на кръв. Размахах натежали крила и се запътих натам. Изглеждаше като правилното нещо, което да направя.

За момент облакът разбули зло вампирско лице и много ръце. Те се протегнаха, за да ме приветстват.

След момент на дезориентация се плъзгах над земя, където само няколко искри светлина отбелязваха човешко присъствие. Наклоних глава. Очите ми бяха много добри — дори в тъмнината. Но не разпознах къде се намирам, докато не се снижих достатъчно, за да съзра зъберите на Наблюдателницата, закриващи звездите на юг.

Не би трябвало да съм на повече от сто стъпки от непроницаемата повърхност, когато земята започна да ври и да създава хиляди струйки светлина. Въздухът удари насреща ми, подхвърляйки ме по гръб. Тогава дойде ревът.

Бях там реално. Не като въображаем гарван. Бях самата бяла твар.

Възстанових равновесието си точно навреме, за да видя пръски от огнени кълба да се насочват към мен. Избегнах ги. Бях се върнал насред миналата нощ.

Снижих се там, където скалите и всякакви неща щяха да ме защитят от нарастващата буря от огнени кълба. Не бях забравил какво можеха да сторят те на камъка, ако бяха от най-новата разновидност. И получих няколко възможности да го наблюдавам отблизо, сякаш бях някакъв нещастен глупак от погрешната на Отряда страна. Всеки път, когато откриех хубаво клонче, бум! Пращене на бекон.