Глен Кук - Тя е тъмата

Отправих поглед към долината. Вече бях прекалено нависоко, за да виждам цялата Наблюдателница, освен счупения зъб, който представляваше кулата на Дългата сянка с кристалния връх. Върху него работеха хора — припкащи малки точки. Те бяха войниците на Господарката, много от които дойдоха при нея още след голямата катастрофа на Отряда пред Деджагор. Предполагам, че капитанът най-сетне имаше нещо наум за старата каменна барака. Знахаря беше силно запъхтян, когато ме застигна.

— Човече, наистина не съм във форма.

— Ти беше онзи, който искаше да предприемем разходката. Тъкмо ще ти спадне шкембето — той не беше дебел. Все още. Но напоследък не пропускаше нито едно хранене. — Виждаш ли ясно пътя? — просто за да се уверя, че не сънувам с отворени очи. Вече изобщо не съм сигурен относно мястото ми в действителността, понякога дори подозирам, че може изобщо да не съществува обективна реалност. Всичко би могло да бъде сън в съня, илюзии на душата, търкалящи се завинаги в света, където сега и тогава се сблъскваха и сливаха в почти съвместна илюзия.

Забелязали ли сте, че никой друг не вижда нещата точно по същия начин?

— Черния път? Не си спомням да съм чел нещо за него в аналите.

— Никога не сме чели нещо от някой, който да е виждал нещо от това. Никога не сме чели нещо от някой, който е бил по-близо от две поколения до това място. Оттогава Отрядът си има други грижи.

Знахаря изсумтя.

За да съм сигурен, че всички поддържаме тази илюзия, попитах и останалите. Дори Нюен Бао се съгласиха, че следвахме лента чернота. На тях не им харесваше. Бяха ужасени от пътя, но го приеха. Целият свят, извън естествената за човека област на блатата, представляваше страшно място.

— Всички ли си поеха дъх? Да вървим напред — наистина исках да стигна до онази равнина. Опитах се да си спомня как изглеждаше през нощта, отвисоко и отдалеч, но гледката беше доста неясна. Чудех се защо никога не опитах да отида да я изследвам. Мислех си какво общо имаше Кина с равнината. Дали именно там бе водила голямата си битка от легендата за нея? Чудех се щяхме ли да разберем защо нито един талианец не желаеше да говори за мястото, защо, когато бе споменато, повечето си тръгваха, клатейки глави и шептейки: „Блестящия камък“. Мислех си как това словосъчетание беше успяло да се наложи в езика като идиом на думата „лудост“. Особено след като сега бяхме сигурни, че талианският ужас от Отряда и Годината на черепите са били изкуствено породени.

Склонът не беше кой знае колко стръмен, но копнеех за въздух, взирайки се надолу в тъмната пътека на стъпка пред мен и правех усилие за само още една крачка, когато стъпалата ми внезапно престанаха да настояват, че се изкачвам. Препънах се, възвърнах си равновесието, преодолях подтика да хукна напред и спрях, докато другите ме настигнат.

Изучавах равнината, докато чаках.

„Блестящият камък“ беше подходящо название. Тук лъскавата черна пътека се превръщаше в широк и идеално запазен път, който се извиваше меко в област с високи, квадратни колони, всяка от които блещукаше, сякаш беше облепена с лъскави златни монети. Равнината от другата страна на пътя се състоеше от тъмносив базалтов камък, гладко изсечен, който показваше едва доловими признаци на стареене. Там не растеше нищо. Абсолютно. Дори и лишеи. Нито имаше муха или мравка. Мястото беше неестествено чисто. Никаква прах, почва, листа.

Утринното слънце караше колоните да искрят, но от запад идваха облаци. Скоро щяхме да имаме облачно небе. Може би и дъжд преди вечерта.

— Задръж, Мъргън! — изкрещя Знахаря. — Проклятие, ако не спреш да се изстрелваш напред, ще ти закова краката за земята.

Погледнах надолу. Краката ми се движеха отново. Спрях. Обърнах се назад. Другите пак бяха на сто крачки назад, точно на билото. С изключение на Тай Дей. Моят шурей представляваше островче помежду ни, притеглян от задължението си към мен, задържан от неохотата си да следва черния път.

— Докарай си обратно задника тук! — изрева Знахаря. — Какво, по дяволите, си мислиш, че е това? Някаква надпревара до ръба на света?

Тръгнах назад. Наподобяваше ходене срещу вятъра. Вибрацията от знамето като че ли се промени, за да стане почти жална. Когато стигнах там, му казах:

— Капитане, вземи това нещо за малко. Ще ме отнесе.

Той го почувства веднага. Но беше по-силен от мен, предполагам. Постави здраво проклетото нещо и започна да се взира напред.

— Носиш ли нещо за писане?

— Да, взел съм.