Глен Кук - Тя е тъмата

Купи си кон — помислих си, но не го казах.

— Колко стар си наистина?

— Човек е толкова млад, колкото смята, че е — отговори той с изражение на човек, пренесъл тонове тор. — Господарката ме поддържа млад.

Зачудих се дали в думите му нямаше зрънце истина. Тя наистина успяваше да се поддържа слаба, лъскава и свежа.

— Грабвай знамето и да вървим.

— Искаш ли да вземем няколко момчета? Просто за всеки случай?

— Твоят охранител ще ни последва. Независимо дали искам или не. Вземи още двама. Червенокосия и Кофата ще се справят.

— Ти ще яздиш ли? — той се придвижваше върху своя голям жребец. — Винаги съм си го представял, че ще го направиш, както трябва, когато се отправиш нагоре. С пълното снаряжение на Създателя на вдовици и какво ли не.

— Следващия път. Да вървим — той беше нервен.

Изкрещях за Червенокосия и Кофата. Те се показаха бързо, сякаш се спотайваха наблизо, очаквайки повикване. Техните сенки Нюен Бао се понесоха след тях. Цялата банда беше готова за потегляне.

— Изглежда аз ще съм този, който води парада — казах аз. Бях доволен, че момчетата показаха някаква инициатива.

Пропълзях обратно в моя бункер, забелязвайки междувременно, че Тай Дей също изглеждаше готов за изкачване на планината.

Нуждаех се само от минута, за да събера малко пастърма, печен овес и една манерка. На път за навън казах на Дремльо:

— Не се отдалечавай, приятелю. Ще се върна навреме за вечеря. — Ако са рекли боговете и дяволите на земята.

Сграбчих знамето. Преминахме през границата един след друг. Този път промяната май не беше толкова драматична. Тай Дей също ми се стори по-спокоен. Но останалите побледняха и се изнервиха. Студът не беше по-малко жесток. Потръпнах.

В следващия момент пътят пред мен беше чист: полираната лъскава черна диря се виеше нагоре по склона.

— Виждате ли пътя? — снижавах върха на знамето, докато желязната пика не докосна блестящата следа. Не знам защо го направих.

През мен премина вибрация и тя беше дузина пъти по-силна от трептенето при преминаването през Портата на сенките. Задъхах се. Потреперих. Може би пръсках слюнки и ми се пенеше устата.

— Какво ти става? — попита Знахаря.

Натиках знамето в ръцете му.

— Само направи каквото сторих аз — отстъпих настрана. Поглеждайки склона, осъзнах, че го виждах по различен начин. Съзирах същия стар мръсен безплоден склон с неговата блестяща черна нишка, но и виждах сянка на онова, каквото трябва да е представлявал преди цяла епоха, когато пътят е бил нов и възвишението, макар и все така неплодородно, не е изглеждало изоставено от боговете.

Там се движеха и човешки духове, макар и да бяха дори по-невеществени от пътя, склона и останалите укрепления около нас.

Знахаря реагира точно по същия начин като мен. Но вероятно знаеше нещо повече. Веднага след като си възвърна контрола, той предаде знамето на Кофата и му заръча да повтори докосването.

Знамето премина от Кофата в Червенокосия и от Червенокосия към Тай Дей. Тай Дей се замисли за повече от минута, преди да го поеме. Стори го едва след като Стареца му каза:

— Ако не го направиш, няма да се катериш по хълма.

Тай Дей и това не желаеше да прави, но нямаше избор. Беше хванат в капана на своя собствен характер, както и, подозирах аз, на задачата, възложена му от чичо Дой.

След като Тай Дей извърши действието, другите Нюен Бао го последваха. Знахаря им подхвърли:

— Това не значи, че сте посветени в Отряда, момчета.

Минута по-късно отбелязах:

— Сега, след като приключихме с това, какво ще кажете да изкачим планината? — като добър Знаменосец взех Копието и потеглих.

Почувствах се добре, запътил се към къщи.

Какво?

Погледнах другите. Никой не изглеждаше да се затруднява да бъде в контакт с реалността. Вероятно това беше друг аспект на сънуването и пропадането в кошмари.

Тай Дей не се отделяше от гърба ми. Изобщо не се чувстваше спокоен тази сутрин. Движеше се в готовност, извадил меча си.

Черната ивица се разширяваше, докато изкачваше склона. И като че ли ставаше по-дълбока. Повърхността й, макар и плоска, придоби видима вдлъбнатост. На допир бе твърда и студена, макар че се усещаше почти мека под краката ни.

Склонът стана малко по-стръмен. Аз пуфтях и пръхтях. После ходенето стана по-лесно, а пътят — по-малко износен. Линията на хоризонта престана да отстъпва толкова бързо, колкото я преследвах.

— Спри! — извика Знахаря.

Спрях. Погледах назад. Стареца се намираше на стотина крачки зад мен. Дори Тай Дей имаше проблем да ме настигне.