Глен Кук - Тя е тъмата

— А с какво да пишеш? — напомняше ми за времето, когато си носех всичко друго, освен перото.

— Целият съм в готовност, шефе. Поне докато този вятър не ме отнесе.

— Още ли си изплашен?

— А?

— Ти каза, че преди си бил уплашен през цялото време след завръщането си.

Намръщих се. Изобщо не усещах страх. Сега.

— Там, навън, предполагам. Тук съм добре — отново се загледах в света. От мястото, където стояхме, можехме да видим само планините отвъд широката долина, съдържаща Наблюдателницата и руините на Киаулун. Между нас и там имаше не само трептящ въздух, но и лека мараня. Светът като че ли беше много надалеч.

Споменах го на Знахаря.

— Не виждам — отвърна ми той. — Над гората винаги има мараня през лятото. Стига току-що да не е валяло.

Свих рамене. Тези дни не се чувствах толкова неудобно от факта, че бях различен. Страдах от различни странности от твърде дълго време.

— Продължаваме ли по пътя? — който се простираше така приканващо пред нас.

— Не и днес. Какво е онова?

— Кое? — не виждах нищо, освен изправените камъни. Те не изглеждаха подредени по специален начин, доста раздалечени един от друг.

— След камъните — той посочи. — Остави погледа си да следва пътя. Когато вече не можеш да различаваш нищо, просто вдигни очи към горната част на камъните. Ще го забележиш. Твоите очи са по-млади от моите.

Видях нещо. Което едва се мержелееше.

— Прилича на крепост — каза Тай Дей. Стареца и аз не си говорехме на таен език. И двамата му сънародници изгрухтяха одобрително. Червенокосия и Кофата само гледаха смутено.

— Ще приема думите ти за истина — казах аз. Спомних си, че бях забелязвал нещо там, което можеше да е светлинка, по време на една от разходките ми с призрака. — Смяташ, че вероятно е Катовар?

— Оттук не бих могъл да кажа. Но ако това е само и единствено крепост, тогава има голям шанс да бъде огромно разочарование.

Аха. Ако се надявате да преминете през портите на рая, когато стигнете до края на пътя. Не познавах никой такъв. Освен него.

— Колко далеч предполагаш, че е, Тай Дей? — попита Знахаря.

Нюен Бао сви рамене.

— Много мили. Може би ходене с дни.

Уф. Което ме наведе на мисълта, че това вероятно означава да прекараме нощта в равнината, отвъд Портата на сенките, в земята, откъдето идваха смъртоносните любимци на Господарите на сенките.

— Достатъчно за днес — каза Стареца. — Ще се върнем и ще организираме по-голямо проучване.

Мисълта за сенки, открих аз, ме насърчи да се съпротивлявам на зова на черния път.

Поспрях се на ръба, отправих един последен поглед към блестящите колони, преди да напусна планината.

Това е някакво безсмъртие.

— Какво?

— Каза ли нещо? — попита Знахаря. Вече беше на петдесет крачки пред мен.

— Не. Просто си мислех на глас. Струва ми се.

Стареца не се успа. Той и Господарката, Мускуса и Хагоп, Лебеда, Бесния и Кинжала, Нар, Клетус, Лонго и Лофтус, и всички останали от Старата банда и телохранителите им, заедно с някои от отдавнашните последователи на Господарката, бяха на пътя към Портата на сенките, когато се извлякох навън. Все още беше доста тъмно и ездачите около Знахаря носеха факли.

— Кучият му син наистина иска да натрупа преднина.

Тай Дей вече беше буден. Кипваше вода, за да направи каша за закуска. Погледна склона и изсумтя.

Кофата се препъваше нагоре, прозявайки се, като изтриваше съня от очите си с опакото на едната си ръка.

— Стареца е тръгнал вече?

— Копелето е нетърпеливо, нали? Всичко ли е готово?

— Напълно. Ще отида да извлека Свещаря и Хриптящия от спалните чували.

— Хриптящия? Какво, по дяволите, прави той тук, горе?

— Дойде през нощта. Потеглил по-рано от долу, защото не можел да си представи как ще настига Стареца тази сутрин. Не иска да бъде изоставен.

— Дъртото момче има топки — казах аз. Отново бях подценил човека. Без пряко свидетелство бях предположил, че той бе починал през лятото. Би трябвало да съм по-добре запознат. Той умираше, когато се лепна за нас преди седем години. Всеки ден изглеждаше да е този, в който Хриптящия ще изкашля и последния си бял дроб, но нещо продължаваше да го крепи. — Къде е Червенокосия?

— Изпратих го да провери периметъра.

— Още веднъж, а? — този проклет периметър беше проверяван отново и отново петстотин пъти, откакто отговарях аз. Това е военен начин на мислене, никога да не се доверяваш на нещо, с изключение на ситуацията точно в тази минута. Времето неумолимо изяжда всички приготовления.