Глен Кук - Тя е тъмата

Господарката слезе от жребеца и последва примера на Стареца. После се качи на седлото и продължи нагоре по склона, яздейки след Знахаря.

Човекът след човек и животно след животно, колоната се точеше покрай мен. Получих учудени погледи от момчетата от Отряда и мрачни — от всеки друг. Проверих къде се намираше Стареца. Казах на Тай Дей на Нюен Бао:

— Ако искате, може и вие да докоснете Копието, после това място на земята. Другите също.

Той се замисли:

— Иска ми се чичо да беше тук, за да го узакони.

— Какво ще ви стане? А и може да е някакъв вид защита. Не трябва да го смятате като някакво шибано обвързване със съдбините на Отряда.

Той помисли още малко, вероятно чудейки се дали не ги засмуквахме малко по-малко, после извика на другите Нюен Бао. Събра ги около себе си, обясни им, че имат избор и че приемането на благословията вероятно ще предложи мярка за защита след залеза на слънцето.

Много от Нюен Бао не харесаха идеята.

Свещаря подмина, водейки върволица претоварени, но безкрайно търпеливи волове.

— Ще благословиш ли и животните? — той беше саркастичен, но аз се чудих дали не си заслужаваше. Сенките рядко тормозеха животни в света отвън, ако човешката плячка беше налице. Но ние вече не бяхме в онзи свят.

Нюен Бао спореха разгорещено, но така тихо, че не можех да доловя и дума. Накрая на Тай Дей му писна.

— Всеки от вас да постъпи, както желае — той прекрачи напред, плесна ръката си върху върха на Копието, клекна и докосна черния път, после стана и зае мястото си до мен. Очаквах Стареца да започне да крещи всяка секунда, но той изобщо не се обезпокои да погледне назад.

Оплаквача се изтърколи край мен. Когато той се протегна за Копието, аз го вдигнах.

— Продължавай. Само за приятелите на Отряда — докоснах всеки от черните му козли по муцуната с върха на Копието.

Дългата сянка пристигна. Господарят на сенките изглеждаше парализиран. Очите му се взираха в безкрайността. Бях виждал този втренчен поглед преди, но само от хора, понесли твърде много ужас на бойното поле.

Петдесет човека може да не звучат като голяма група, но като прибавите всичките животни и каквото е необходимо за осъществяване на дълго пътуване, това се превръща в доста добър парад. Стареца и Господарката бяха почти на върха, когато Червенокосия и Кофата дойдоха като ариергард. Червенокосия попита:

— Искаш ли и ние да докоснем онова нещо?

— Ако мислиш, че ще помогне.

— Ще му отдам чест, ако е онова, което ми трябва, за да оцелея през следващите три-четири нощи.

— Ще се разбере. Трябва да побързам напред. — Към този момент всички Нюен Бао бяха взели едно или друго решение и процедираха със знамето според собствения си избор.

Извърших набързо ритуала и аз, с помощта на Червенокосия.

Докато се приближаваше до върха, Знахаря спря, но не ми даде възможност да го настигна. Добрият стар Мъргън щеше да излезе начело, където да е първият, когото да сритат по главата само защото капитанът трябваше да изчака войниците да приспособят пътя, така че талигите и каруците да преминат склона.

— Извинете, простете ми — казах аз, разминавайки се с братята инженери. — Свършете работата си добре, така че да не се налага да я повтаряте по пътя на обратно.

Много хора стояха наоколо, наблюдавайки. Конструирането не беше тяхната сила. Не усещаха порив да научат занаята към тази късна дата. Лебеда ми каза:

— В крайна сметка, влаченето на тази носилка не беше толкова лоша идея — Бесния, обаче, пухтеше. Бесния Корди беше добър човек. Чудех се колко ли тъгуваше за него Радишата. Мислех си дали бе прекарала много време, опитвайки се да разбере защо той не се завърна.

Не вярвам да беше от уважение към Прабриндрах Драх.

Но какво си мислех аз нямаше никакво значение.

Ловеца беше будна и нащрек. Тя ме погледна в очите. Стори ми се, че щеше да ми се усмихне, ако можеше да използва устата си.

— Искам си Дремльо обратно — казах й аз. Тя не отговори. Просто си лежеше там и гледаше с весели пламъчета в очите.

Когато настигнах Стареца и спрях да пухтя, попитах:

— Изпрати ли някой да огледа мястото, където ми се стори, че забелязах коня си?

— Изпратих цял отряд. Потеглиха едновременно с нас — той погледна надолу по пътя. — Какво ги бави толкова много?

— Всички са генерали и не си дават зор — Господарката, забелязах аз, беше обърнала жребеца си назад и наблюдаваше света от новата ни позиция. Хората в Наблюдателницата вече работеха. От огньовете, разпалени навсякъде, се издигаше дим. Повечето от най-западните принадлежаха на сенчестите, постепенно пропълзяващи обратно към обработваемата земя. Небето беше покрито с облаци. Чудех се дали щеше да ни завали.