Глен Кук - Тя е тъмата

Обърках се.

— Какво се предполага да значи това?

— Аз също се сдобих с жена. Все още жива, съгласен съм. Свързахме се силно един с друг. Направихме си дете. Всеки двама глупаци могат да го сторят случайно, разбира се, но това обикновено е база за сравнение в една връзка. Но онова, което имаме като мъж и жена, като баща и майка, не означава, че се доверявам повече на Господарката за всичко друго, освен това. И тя също не може да ми вярва. Така е устроена. Такъв е животът, който е живяла.

— Сари никога не е имала какви да е амбиции, шефе. С изключение може би наистина да ме накара да се отдам на земеделието, докато аз винаги разправях как не искам да загина славно по някакъв типично героичен военен начин, като да падна от коня и да се удавя, докато прекосявам поток през дъждовния сезон.

— Сари никога не ме е тревожела, Мъргън. Онова, което ме безпокои, е този чичо, който не се държи като никой Нюен Бао, който някога съм виждал.

— Та това е едно старо момче, увлечено по мечовете. Той е жрец и неговата свещена книга е острата стомана. И е недоволен. Просто го дръжте настроен срещу Господаря на сенките.

Знахаря поклати глава непреклонно:

— Времето ще покаже — изглеждаше много мрачен.

Прекосихме големия каменен мост, който Господарката нареди да построят над Годжа. Гарваните изпълниха дърветата по южния бряг. Те продължаваха да се карат и изглежда ни намираха за много забавни.

— Повече се тревожа за тези неща — подхвърлих аз.

Знахаря не отговори. Даде заповед за почивка на животните. Толкова много коне изпрати на юг пред нас, че вече нямаше за смяна. Насред цялата поздравяваща и набързо отдаваща чест стража и какво ли не, аз се втренчих на юг и казах:

— Онзи малък клоун напредва дяволски добре — вече бях попитал и научих, че Едноокия все още е на ден пред нас.

— Ще го настигнем преди Деджагор — Знахаря ме наблюдаваше, сякаш се опасяваше, че името на града ще ме удари с въздействието на някаква ужасна магия. Разочаровах го. Тай Дей, който можеше да следи разговора, защото говорехме на талиански, също не показа реакция, макар обсадата да беше също толкова ужасна и за неговите хора, както за Отряда. Нюен Бао рядко издават някаква емоция в присъствието на външни хора.

Казах на Тай Дей:

— Дай коня си на коняря и да видим дали не можем да открием нещо прилично за ядене — животът на седло не е мечтата на чревоугодника.

Поради същата причина липсваха свежи провизии. В крепостта Годжа имаше много малко деликатеси, но понеже бяхме от групата на Освободителя, получихме наскоро хванат петел, който беше толкова сочен и хранителен, че стомахът ми почти се разбунтува, докато ядях. След като се заситихме трябваше да останем вътре, далеч от студа, и малко да поспим. Сигурно трябваше да се залепя за Знахаря, в случай че неговите разговори с местните командири разкрият нещо, подходящо за аналите, но след кратък вътрешен дебат вместо това избрах съня. Ако чуе нещо, което си заслужава, Стареца ще ми го каже. Наложеше ли се, по-късно можех да се върна с Пушека.

Сънувах, но не можех да запомня сънищата достатъчно дълго, за да ги запиша. Те бяха неприятни, но не съкрушителни или така ужасяващи, че да се наложи Тай Дей да ме буди.

Върнахме се обратно на пътя преди изгрев.

Застигнахме Едноокия, който преминаваше край хълмовете, обграждащи Деджагор. Когато за пръв път зърнах каруцата и разбрах, че това трябва да е той, аз започнах да треперя и се наложи да се боря с подтика да пришпоря коня си в по-бърз ход. Исках да стигна до Пушека.

Може би имах по-голям проблем, отколкото ми се искаше да призная.

Но все пак не го показах достатъчно, за да бъде забелязано.

Едноокия изобщо не забави ход.

След адските ми дни бяха настъпили някои промени в Деджагор или Джайкур — както го наричаха местните — или Стормгард — названието му, докато беше седалището на покойния Господар на сенките Сянка на бурята. Бедната вещица, тя бе напълно неспособна да опази сенчестите си земи от бурята на Черния отряд.

Равнината извън града бе изцяло отводнена и изчистена от останки и трупове, макар и да ми се струваше, че още можех да надуша мириса на смърт във въздуха. Военнопленници от земите на сенките още се трудеха върху градските стени и в самия град. Ето защо изглеждаше потискащо. Там почти не бяха останали живи джайкури.

— Интересна идея, да се садят зърнени култури — казах аз, забелязвайки онова, което приличаше на зимна пшеница, надничаща през миналогодишното стърнище.