Глен Кук - Тя е тъмата

Исках да се върна и да споря. Предпочитах да ги задържим с нас. Но схванах неговата логика. Ловеца на души и всеки друг с интерес да ни държи далеч от тези анали, би предположил, че ще ги пазим при себе си, докато успеем да ги разчетем. Навън, на бойното поле, нямаше да имаме време да се тревожим за защитата им. Така че можехме да ги скрием на място, за чието съществуване знаеше само Радишата.

— Мамка му — казах тихо на талиански. Без значение колко езици научавах, тази дума винаги ми се струваше полезна. И звучеше почти еднакво на всеки език.

Тай Дей не попита нищо. Той никога не пита.

Зад мен, малко по-далеч от следващата лампа, Знахаря излезе от килията си с черна купчина пера, кацнала на рамото му. Това означаваше, че отива да се срещне с някой местен. Стареца мислеше, че гарваните плашат талианците.

— Това е нещо, с което трябва да се справя сам — казах на Тай Дей. — Отиди да кажеш на чичо Дой и майка ти, че ще потеглим по някое време през нощта. Капитанът е решил.

— Трябва да ме придружиш донякъде. Няма да мога да се оправя в този голям гроб — звучеше така, сякаш и го мислеше.

Нюен Бао криеха добре чувствата си, но не виждах причина защо някой, израсъл в тропическо блато, би се чувствал у дома си в огромна каменна грамада. Особено след като целият му предишен опит с градове и големи сгради е бил болезнено неприятен.

Побързах да го върна в район, който той познаваше достатъчно добре, за да върви сам. Трябваше бързо да вляза в килията на Знахаря, преди той и пернатият му приятел да се завърнат. Именно там държим книгите сега. Не искахме някой да знае, че са в нас, въпреки че Ловеца на души със сигурност подозира, ако е разбрала, че са били откраднати от мястото, където ги криеше тя.

Каква заплетена игра.

Опипах китката си, за да се уверя, че още нося гривната, която всъщност беше амулет, даден ми от Едноокия, така че да бъда неуязвим срещу всичките магии за объркване и погрешна посока около стаята, където държахме Пушека.

Дори преди да прибера книгите, отбелязвайки, че Знахаря е изгонил всички гарвани, затворил е прозореца и го е покрил със завеса, аз си мислех как най-добре да ги скрия, след като ги занеса там, където Стареца искаше.

Не много дълго след нашето напускане Радишата щеше да почне да се чуди кой се грижи за магьосника сега. Обзалагах се, че ще започне да го търси. Жената беше достатъчно инатлива, за да открие пътя към стаята.

Макар и напоследък да показваше малък интерес към Пушека, тя никога не се отказа от надеждата да си го върне обратно. Ако се радваме на много успехи срещу Господаря на сенките, Радишата щеше да иска помощта му дори повече.

Изглежда всичко, което правехме, можеше да ни донесе неприятните последствия.

Когато Стареца реши да тръгне, тръгва. Още беше тъмно като в гроб, когато напуснах двореца и го видях да чака с два от гигантските черни жребци, които бяха слезли от север с Черния отряд. Специално създадени по времето на разцвета на Господарката с магия, просмукана в самите им кости, те можеха да галопират вечно, без да се изморят, и да надбягат кой да е обикновен кон. И бяха почти толкова умни, колкото много глупав човек.

Знахаря се ухили срещу моите роднини. Те бяха напълно объркани от това развитие. Как се предполагаше да се държат?

И също начин да ме вбеси.

— Ще се справя — казах на Нюен Бао. Подадох на Тай Дей нещата си и се покатерих на чудовището, което Знахаря бе довел за мен. Беше доста отдавна, когато яздих един, но този изглежда ме помнеше. Той тръсна глава и изпръхтя приветствено.

— Поздрав и на теб, голямо момче. — Взех си нещата от Тай Дей.

— Къде е знамето? — попита Знахаря.

— В каруцата с Едноокия. По-рано Дремльо го сложи там.

— Зарязал си го без контрол? Никога изобщо не бива да го изпускаш от поглед.

— Мислех да предам работата си на Дремльо — знаменосец беше една от службите, които изпълнявах. И тя не беше от любимите ми. Сега, след като съм летописец, би трябвало да я предам на някой. Самият Знахар го спомена веднъж.

— Сега ми дай твоите неща — казах на Тай Дей, след като се бе успокоил. Очите му се разшириха, когато прозря намеренията ми.

Казах на майка Гота и чичо Дой:

— Вървете по каменния път през цялото време и ще настигнете войската. Ако ви спрат, покажете документите си на войниците — друго нововъведение на Освободителя. Все повече и повече хора, въвлечени във военното усилие, получаваха парчета хартия, обясняващи кои са и кой е отговорен за тях. Понеже малко хора бяха грамотни, трудът сякаш не си заслужаваше.