Глен Кук - Тя е тъмата

Може би. Но Стареца винаги имаше своите причини. Дори когато беше просто за объркване.

Знахаря разбра какво правех, докато протягах ръка, за да помогна на Тай Дей да се покатери. Той отвори уста, за да вдигне скандал.

— Не си прави труда — му казах, — не си заслужава разправията.

И в най-добрите си времена Тай Дей приличаше на череп, обвит с тънък слой тъмна кожа. Сега изглеждаше, сякаш току-що бе чул смъртната си присъда.

— Всичко ще бъде наред — му казах аз, разбирайки, че никога не е яздил кон. Нюен Бао имаха водни биволи и няколко слона. Те не ги яздят, освен като деца понякога, когато помагат в орането.

Тай Дей не искаше да го стори. Наистина отказваше. Той погледна чичо Дой. Дой не каза нищо. Това си беше работа на Тай Дей.

Знахаря трябва да е започнал да изглежда самодоволен или нещо такова. Тай Дей се втренчи в него за момент, целият се разтрепери, после протегна подходящата ръка. Аз дръпнах. Тай Дей изглеждаше точно толкова силен и жилав, колкото и всички от племето му, но почти не тежеше.

Конят ми отправи поглед, почти толкова грозен, колкото този на моя началник. Фактът, че стават за работа, не прави зверовете нетърпеливи да я свършат.

— Когато си готов — каза Знахаря.

— Да вървим.

Той потегли напред. Темпото, което наложи, беше свирепо. Яздеше, сякаш не би могъл да усети болка. Измърмори и ми се скара да побързам. Изръмжа още веднъж, след като се събрахме с ескорт от конница на юг от града. Нямаше надежда обикновените коне да поддържат темпото, което той искаше да наложи. Трябваше периодично да изчаква, за да го настигнат. Обикновено той беше доста напред, обграден от гарвани. Птиците идваха и си отиваха, и когато разменяхме сведения, той винаги знаеше разни неща, като къде беше Кинжала, къде се намираха нашите войници, къде имаше съпротива срещу талианското настъпление и къде нямаше. Стареца беше наясно, че Могаба бе изпратил конница на север, за да забави нашия напредък.

Това изглеждаше странно. Човекът просто научаваше лесно неща, които не биваше да знае. Не и без да броди с призрака.

И Едноокия още беше пред нас, постигайки много по-добро време, отколкото бих повярвал, след като не успявахме да го настигнем.

След първия ден Знахаря преодоля раздразнението си. Отново стана общителен. Насочвайки се към брода Годжа, той попита:

— Помниш ли кога дойдохме тук за пръв път?

— Спомням си дъжд и кал, и мизерия, и стотици сенчести, опитващи се да ни убият.

— Такива бяха времената, Мъргън.

— Бяхме много по-близо до ада, отколкото бих искал. И го казва човек, който е бил още по-близо.

Знахаря се подсмихна.

— Така че, благодари ми за този хубав нов път.

— Благодаря ти за хубавия нов път — талианците го наричаха Скалния път или Каменния път. Първия път, когато пътувахме по него, беше просто виеща се кал.

— Наистина ли смяташ, че Дремльо е готов за работата на знаменосец?

— Мислех си за това. Все още не съм готов да му я предам.

— Това ли е същият Мъргън, който се оплака, че винаги е първият човек за всяка неприятност?

— Казах, че размишлявах. Разбирах, че съм получил допълнителна мотивация — другите ни спътници ми казаха, че се справям със загубата на Сари доста добре. Самият аз смятах така.

Знахаря погледна назад към Тай Дей, който се прилепяше отчаяно към хлътналия гръб на петнистата кобила, която бяхме взели преди тридесет мили. Той също се справяше с проблема си умерено добре за човек, който можеше да използва само едната си ръка.

Знахаря ми каза:

— Не позволявай мотивацията да попречи на здравия ти разум. Когато всичко останало бъде казано и направено, ние все още ще сме Черния отряд. Имаме си други, които да умират.

— Контролирам се. Аз съм брат от Отряда от много по-отдавна, отколкото бях съпруг на Сари. Научих се да владея чувствата си.

Той не изглеждаше убеден. Разбирах го. Тревожеше се не за сегашното ми съществуване, а какъв щях да бъда в критична ситуация. Оцеляването на целия отряд можеше да зависи от начина, по който един човек скочи, когато лайняната буря удари.

Капитанът погледна назад. Напук на всичките си усилия, ескортът ни бе започнал да се движи във върволица. Не им обърна внимание. Попита:

— Научи ли нещо за твоите роднини?

— Пак ли? — той никога не се отказваше. И аз нямах отговор за него. — Какво ще кажеш за „любовта е сляпа“?

— Мъргън, ти си проклет глупак, ако наистина го вярваш. Вероятно би трябвало да се върнеш и да препрочетеш аналите на Знахаря.