Анджей Сапковски - Нещо приключва, нещо започва

— Возили се с лодка по Темза — тя, сестрите й и сър Чарлз Латуидж Доджсън — изпревари Венера Уайтблек въпроса ми. — Алиса паднала във водата, измръзнала, вдигна температура. Идва лекар, изписа разни лекарства, даваха й ги от домашната аптечка. Случайно между лекарствата се оказа и шишенце с лауданум. И тя го изпи. Оттогава лежи в това състояние.

Замислих се.

— А безотговорният Чарлз е онзи мъж с коса на пианист, който разговаря с декана Лидъл? Когато минавах през гостната, усетих мислите му. Той изпитва силна вина.

— Да, той е, същият. Приятел на семейството. Преподавател по математика, но иначе съвсем приличен тип, Не бих го нарекла безотговорен. Той не е виновен за случилото се в лодката. Никой не е застрахован от това.

— Той често ли е с Алиса?

— Често. Тя го обича. Той я обича. Когато я гледа, мърка. Измисля и разказва на момичето всякакви необикновени истории. Тя обожава това.

— Аха — помръднах аз с ухо. — Необикновени истории. Фантазии. И лауданум. Дойдохме си на думата. Сега е ясно откъде се е появила. Впрочем стига за това. Да помислим за момичето. Искам тя да оздравее. Колкото се може по-скоро.

Котката присви зелените си очи и мустаците й щръкнаха, което при нас, котките, означава безкрайно изумление. Но бързо се взе в лапи. И се умълча. Знаеше, че ако попита за причините, довели до моето желание, това ще бъде абсолютна липса на такт. Освен това знаеше, че аз няма да отговоря на въпроса й. Никой котарак не отговаря на подобни въпроси. Правим винаги каквото пожелаем и не сме свикнали да се обясняваме.

— Искам — повторих настойчиво аз — болестта да напусне госпожица Алиса Лидъл.

Венера седна, помига, помръдна с ухо.

— Това е ваше право, княже — каза меко тя. — Аз… аз мога само да ви благодаря… за уважението. Обичам това момиче.

— Това не е уважение. Така че не ми благодари, а се хващай за работа.

— Аз ли? — Тя едва не подскочи от изненада. — Аз ли трябва да я лекувам? Но това е забранено на обикновените котки! Мислех си, че ваша милост сам ще благоволи… Пък и аз не бих успяла…

— Първо, на света няма обикновени котки. Второ, аз мога да нарушавам всякакви забрани. В тази минута — нарушавам. Хващай се за работа.

— Но… — Венера не сваляше от мен очи, в които изведнъж се появи страх. — Но нали… Ако аз измъркам болестта от нея, тогава аз…

— Да — отвърнах пренебрежително аз. — Ти ще умреш вместо нея.

„Струва ми се, че обичаш това момиче — помислих си. — Така че докажи любовта си. Може би си си мислела, че е достатъчно да лежиш на коленете й, да мъркаш и да й позволяваш да те милва? Като същевременно затвърждаваш всеобщото мнение, че котките са лъжливи създания, че се привързват не към хората, а към мястото?“.

Разбира се, че беше под достойнството ми да говоря подобни неща на Венера Уайтблек. И съвсем не беше нужно. Подкрепяше ме властта на авторитета. Единственият авторитет, който признават котките. Венера тихо измяука, скочи на гърдите на Алиса и започна силно да тъпче с лапки. Аз чувах тихото пропукване на дамасковото одеяло, в което се забиваха ноктите й. След като намери точното място, котката легна и започна силно да мърка. Въпреки явната липса на опит, тя се справяше идеално. Веднага усетих, как с всяко измъркване тя извлича от болната онова, което трябваше да бъде извлечено.

Аз, естествено, не й пречех. И внимавах да не й попречи някой друг. Оказа се, че съм постъпил правилно.

Вратата тихо се отвори и в стаята влезе бледият брюнет, Чарлз Латуидж или Латуидж Чарлз, забравих как беше. Влезе с наведена глава, изпълнен с разкаяние и препълнен с мъка и вина. Забеляза лежащата на гърдите на Алиса Венера Уайтблек и веднага реши, че има на кого да си го изкара.

— Хей, ккк… котко — извика той, заеквайки. — Псст! Слизай от леглото ввв… веднага!

Той направи две крачки и погледна към креслото, на което лежах аз. Видя ме — а може би не мен, а само усмивката ми, висяща във въздуха. Не знам как успя, но ме видя. И пребледня. Тръсна глава. Разтърка очи. Облиза устни. После протегна ръка към мен.

— Хайде, докосни ме — казах аз колкото се може по-сладко. — Само ме докосни, грубиян такъв, и през целия си останал живот ще си бършеш носа с протеза.

— Кой си ти-и-и — каза той, заеквайки. — Кой си-и-и-и?

— Името ми е легион — отговорих равнодушно аз. — За приятелите ми съм Малигнус, princeps potestatis aeris 147 147 Княз, властелин на въздуха (лат.) — Б.пр. . Аз съм един от онези, които кръжат, оглеждайки се, quaerens quern devoret 148 148 В търсене какво да изяде (лат.) — Б.пр. . За ваш късмет ловуваме предимно мишки. Но на твое място не бих бързал да си правя някакви изводи.