Анджей Сапковски - Нещо приключва, нещо започва

— „Крайст чърч“? — не сдържах изумлението си аз. — Оксфорд? Коя година?

— Хиляда осемстотин шейсет и втора — избоботи Арчи. — Нощта на седми срещу осми юли. Това важно ли е?

— Не. Направи си извода. Или вече си готов?

— Разбира се.

— Изгарям от любопитство.

Шапкаря наля. Арчи отпи от чашата си, погледна ме отново гордо, прокашля се и потри лапи.

— Тук си имаме работа — започна той тържествено и високомерно, — с типичен казус на конфликт между Аз, его и суперего. Както е известно, уважаеми колеги, в човешката психика азът е свързан с онова, което е опасно, инстинктивно, грозно и непонятно, което е свързано с невъзможността да се сдържи копнежът по лекомисленото удовлетворяване на стремежа към приятното. Споменатото лекомислено подчинение на инстинктите подтиква въпросната особа — както самите ние току-що видяхме — лекомислено да изпълнява въображаеми инструкции от типа „изпий ме“ или „изяж ме“, което — невярно, разбира се, — трябва да показва попадането на аза под контрола на рационалното его. В егото на въпросната особа е вкоренен викторианският принцип на реалността, действителността, необходимостта да се подчинява на заповеди и забрани. Реалността е суровото домашно възпитание, суровата, макар и външно пъстроцветна реалност на „ Young Misses Mafazine “ 140 140 „Списание за момичета“ — Б.пр. , единственото четиво на това дете.

— Не е вярно! — извика Алиса Лидъл. — Чела съм и „Робинзон Крузо“. И сър Уолтър Скот.

— Напук на всичко това — Заекът въобще не обърна внимание на виковете й, — неуспешно се опитва да се надигне и неразвитото свръхего на гореспоменатата и — sit licentia verbo 141 141 Ако мога да кажа (лат.) — Б.пр. — присъстваща тук особа. Между другото свръхегото, дори и в зародиш, се явява решаващо за способността да се фантазира. Затова тя се опитва да предаде извършващите се процеси в картини и образи. Vivere cesse, imaginare necesses 142 142 Да се живее не е задължително, да се фантазира е необходимо. (лат.) — Б.пр. , ако ми позволят уважаемите колеги да перифразирам…

— Уважаемите колеги — прекъснах го аз, — ще си позволят да отбележат, че изводът ти, макар и теоретически правилен по принцип, не обяснява нищо, а сам по себе си представлява класически случай на академични дрънканици.

— Не се обиждай, Арчи — неочаквано ме подкрепи Шапкаря, — но Честър е прав. Все още не знаем как Алиса се е оказала тук.

— Защото и двамата сте глупави! — размаха лапи Заекът. — Нали вече ви казах: донесла я е една изпълнена с еротика фантазия! Страховете й! Възбудените от някакъв наркотик скрити блянове…

Той изведнъж млъкна, забелязвайки нещо зад гърба ми. Сега и аз вече чувах шума на пера. Щях да ги чуя по-рано, ако не бяха дрънканиците му.

На масата, точно между бутилката с уиски и чайника, се спусна Едгар. Едгар е тукашният гарван. Той лети много и дрънка малко. Затова в Страната на чудесата го използват предимно като куриер. И този път беше така. В клюна си Едгар държеше голям плик, украсен с разделените от корона инициали „МК“.

— Дяволска шайка — прошепна Шапкаря. — Дяволска шайка фукльовци.

— За мен ли е? — изненада се Алиса. Едгар кимна с глава, клюн и плик.

Алиса взе плика, но Арчи безцеремонно го изтръгна от ръцете й и счупи печата.

— Нейно кралско величество Маб и т.н., и т.н. — прочете той, — те кани да вземеш участие в играта на крокет, която ще се проведе…

Той ни погледна.

— … днес… — Помръдна с мустачки. — Значи, разбрали са. Проклетият прилеп се е разприказвал и те са разбрали.

— Чудесно! — Алиса Лидъл запляска с ръце. — Игра на крокет! С кралицата! Може ли да тръгвам? Няма да е учтиво да закъснявам.

Шапкаря се изкашля гръмогласно. Арчи повъртя писмото в лапите си. Дормаус захърка. Едгар мълчеше, наежил черните си пера.

— Задръжте я тук колкото можете — внезапно реших аз и станах. — Скоро ще се върна.

— Не прави глупости, Честър — измърмори Арчи. — Нищо няма да направиш, дори и ако успееш да се добереш до мястото, в което много се съмнявам. Маб знае за нея и няма да й позволи да си тръгне. Няма да я спасиш. Възможностите са, честно казано, нулеви.

— Искаш ли да се хванем на бас?

Вятърът на времето и пространството все още шумеше в ушите ми и рошеше козината ми, а земята, на която стоях, за нищо на света не искаше да спре да трепери. Но равновесието и жестоката реалност бързо и ефективно изтласкаха horror vacui 143 143 Ужасната празнота (англ.) — Б.пр. , която ме беше обхванала през последните няколко минути. Гаденето отстъпваше, макар и неохотно, очите ми лека-полека привикваха към Евклидовата геометрия.