Анджей Сапковски - Нещо приключва, нещо започва

— Да, все едно слушам Джанис Джоплин.

— Моля?

— Няма значение.

— Щеше да казваш как ти е името.

— Честър. На твоите услуги.

— Честър се намира в графство Чешър — гордо заяви тя. — Скоро го учихме в училище. Значи ти си Чешърския котарак? И каква услуга ще ми направиш? Нещо приятно?

— Просто няма да ти направя нищо неприятно — усмихнах се аз, оголвайки зъби, като окончателно реших все пак да я оставя на разположение на Маб и Les Coeurs . — Смятай го за услуга. И не очаквай нищо повече. Довиждане.

— Хммм… — обърка се тя. — Добре, сега ще си ида… Но първо… Кажи ми, какво правиш на дървото?

— Лежа в графство Чешър. Довиждане.

— Но аз… Не знам как да изляза оттук.

— Просто искам да се отдалечиш оттук — поясних аз. — Защото, ако смяташ съвсем да се махнеш, това ще са напразни опити, Алиса Лидъл. Оттук няма излизане.

— Не разбрах?

— Оттук не можеш да излезеш, глупачке. Трябвало е да погледнеш и от обратната страна на листчето. Онова, което е било на бутилката.

— Това не е вярно — заядливо заяви тя. — Ще се поразходя тук, а после ще се върна у дома. Трябва. Ходя на училище и не мога да изпускам уроците. Освен това ще липсвам на мама. И на Дайна. Дайна е котката ми. Казах ли ти за нея? Довиждане, Чешърски котарако. А ще бъдеш ли така любезен да ми кажеш накъде води тази пътечка? Къде ще попадна, ако тръгна по нея? Живее ли някой там?

— Там — посочих аз с леко помръдване на главата, — живее Арчибалд Хейг, за приятелите си просто Арчи, той е по-шантав и от мартенски заек. Затова го наричаме Мартенския заек. А ей там живее Бертран Ръсел Хата, толкова чалнат, колкото всеки шапкар. Затова така го и наричаме: Шапкаря. И двамата, както може би вече си се досетила, не са с всичкия си.

— Но аз нямам желание да се срещам с безумни или побъркани.

— Всички тук сме побъркани. Аз съм. И ти си.

— Аз? Не е вярно! Защо говориш така?

— Ако не беше побъркана — поясних, вече поотегчен, — нямаше да попаднеш тук.

— Непрекъснато говориш със загадки… — започна тя и очите й изведнъж се ококориха. — Хей-хей… Какво ти става? Чешърски котарако? Не изчезвай! Моля те, не изчезвай!

— Скъпо дете — казах меко, — аз не изчезвам, просто твоят мозък престава да функционира, губи способност дори трескаво да бълнува. Спира да работи. С други думи…

Не довърших изречението. Някак си не можех да се реша да й обясня, че умира.

— Отново те виждам! — тържествуващо възкликна тя. — Отново си тук. Повече не прави така. Не изчезвай така неочаквано. Това е ужасно. От него ми се вие свят.

— Знам.

— Вече трябва да тръгвам. Довиждане, Чешърски котарако.

— Сбогом, Алиса Лидъл.

Ще прескоча малко събития. В този ден повече не мързелувах. Разбуден и изтръгнат от благата дрямка, вече не бях в състояние да възстановя предишното си състояние. Какво да се прави, светът отива на кучешки. Вече не оказват никакво уважение на спящ или просто почиващ си котарак. Къде са онези времена, когато пророкът Мохамед, решавайки да стане и да отиде в джамията и в същото време не искайки да буди притисналия се към ръкава му котак, отрязал ръкава си с нож? Никой от вас, обзалагам се на каквото поискате, няма да се реши на тази благородна постъпка. Затова сигурно никой от вас няма да успее да стане пророк, ако ще цяла година да тичате от Мека до Медина и обратно. Какво пък, както Мохамед се отнесъл с котака, така и котакът се отнася с Мохамед.

Размишлявах не повече от час. После — сам се изненадах — слязох от дървото и без да бързам, поех по тясната пътечка към дома на Арчибалд Хейг, наричан, както вече споменах, Мартенския заек. Разбира се, ако бях поискал, щях да се озова при Заека за няколко секунди, но сметнах това за прекалена любезност, която би го накарала да си помисли, че ще искам нещо от него. Може пък и да имаше нужда от това, но нямах намерение да го правя.

Скоро сред охрата и жълтевината на есенните листа се откроиха червените керемиди на къщичката на Заека. До слуха ми достигна музика. Някой — или нещо — тихичко свиреше и припяваше „ Greensleeves “. Мелодия, която идеално подхождаше на времето и мястото.

В градинката пред къщичката беше поставена маса с покривка. На масата бяха наредени чинийки, чаши, чайник и бутилка уиски „Чивас Регал“. До нея седеше домакинът, Мартенския заек, и гостите му: Шапкаря, който стоеше тук почти непрекъснато, и Пиер Дормаус, който идваше тук — както и където и да било — изключително рядко. Начело на масата седеше тъмнооката Алиса Лидъл, отпусната по детски непосредствено в плетения стол, държаща в ръце чашка. Като че ли изобщо не я вълнуваше фактът, че на five o’clock whisky and tea 137 137 Традиционно английско пиене на чай и уиски в пет следобед. — Б.пр. присъстват заек с небрежно стърчащи мустаци, дребосък с идиотски цилиндър и колосана яка, както и закръглен съсел, който дремеше, облегнал глава на масата.