Анджей Сапковски - Нещо приключва, нещо започва

Онзи от вас, който извика нищо, не е прав. Има нещо по-лошо от идиот в гората.

И това е идиотка в гората.

Идиотката в гората — внимание! — може да бъде разпозната по следните белези: първо, чува се от половин миля разстояние; второ, тромаво подскача на всеки три-четири крачки, припява си, говори си сама; трето, опитва се да ритне с крак въргалящите се по пътечката шишарки, но никога не уцелва.

И накрая, щом ви забележи на клона на дървото, възкликва: „Ох!“ и започва да ви зяпа нахално.

— Ох! — каза идиотката, вирна глава и ме зяпна нахално. — Здрасти, котенце!

Аз се усмихнах, а идиотката, която и без това беше болезнено бледа, пребледня още повече и сложи ръце зад гърба си. За да скрие треперенето им.

— Добър ден, господин котарак — измърмори тя, след което направи реверанс. Не беше кой знае колко грациозен.

— Bonjour, ma fille 132 132 Здравей, момиче (фр.) — Б.пр. — отвърнах аз, без да спирам да се усмихвам. Както може би се досещате, целта на френския беше да я объркам. Все още не бях решил как да постъпя с нея, но не можех да се лиша от удоволствието да се позабавлявам. А сконфузената идиотка е нещо доста забавно.

— Ou est chatte 133 133 Къде е котка? (развален фр.) — Б.пр. ? — неочаквано изписка идиотката. Както несъмнено се досещате, това не беше разговор. Просто първата фраза от учебника по френски език. Но въпреки това — любопитна реакция.

Разположих се по-удобно на клона. Бавно, за да не изплаша идиотката. Вече споменах, че още не бях решил какво да правя по-нататък. Естествено, не се страхувах да се скарам с Les Coeurs , които бяха узурпирали изключителното право да унищожават гостите и реагираха рязко, ако някой се осмелеше да ги лиши от това право. Аз, като един котак, естествено, плюех на изключителните им права. Всъщност плюех на всички права. Затова вече бях имал малки сблъсъци с Les Coeurs и тяхната кралица, червенокосата Маб. Не се страхувах от подобни сблъсъци. Дори ги провокирах всеки път, когато имах желание за това. Само че сега не изпитвах особено желание. Но се наместих по-удобно на клона. Предпочитах да си свърша работата с един скок, защото нямах ни най-малкото желание да гоня идиотката из гората.

— Никога в живота си — каза момичето с леко разтреперан глас — не бях виждала котарак да се усмихва. По такъв начин.

Помръднах с ухо, давайки й да разбере, че нищо ново не ми казва.

— Аз имам котка — заяви тя. — Казва се Дайна. А ти как се казваш?

— Ти си гостенка тук, скъпо мое момиче. Така че първо ти трябва да се представиш.

— О, моля за извинение. — Тя направи реверанс и сведе поглед. Жалко, защото очите й бяха тъмни и много красиви за човек. — Наистина не беше учтиво от моя страна. Първо трябваше аз да се представя. Казвам се Алиса. Алиса Лидъл. Озовах се тук, защото влязох в заешката дупка. Следвах белия заек с розовите очи. Той беше облечен с жилетка. А в джобчето на жилетката имаше часовник.

„Инка — помислих си аз. — Говори разбираемо, не плюе, няма обсидианов нож. Но въпреки това е инка“.

— Тревичка ли сте пушили, госпожице? — попитах учтиво. — Или сте пили барбитурати? А може би сте се нагълтали с амфетамини? Ma foi 134 134 Ей богу (фр.) — Б.пр. , колко рано ги започват децата в наши дни.

— Не разбрах нито дума — поклати тя глава. — Нищо не разбрах от това, което ми каза, котенце. Нито дума. Ни думичка!

Тя говореше странно и беше облечена още по-странно — едва сега обърнах внимание на това. Разкроено палтенце, престилчица, якичка със заоблени краища, къси ръкавчета с воланчета, чорапчета… Да, по дяволите, чорапчета. И обувчици с каишки. Fin de siecle 135 135 Края на века (фр.) — Б.пр. , проклет да съм. Значи трябваше да изключа наркотиците и алкохола. Освен ако облеклото й не беше театрален костюм. Можеше да е попаднала в Страната директно от представлението в училищния театър, където е играла малката мис Мъфет, която седи на пясъка до един паяк. Или направо от вечеринката, с която младата трупа е отбелязала успеха на спектакъла, поглъщайки прахчета с шепи. След известно размишление реших, че това е най-вероятното.

— Какво сме погълнали, тогава? — попитах аз. — Какво вещество ни е позволило да постигнем особено състояние на съзнанието? Какъв препарат ни е пренесъл в Страната на чудесата? А може би просто сме изпили голямо количество топъл gin and tonic ?

— Аз ли? — изчерви се тя. — Нищо не съм пила… Тоест само една мъничка глътчица… Е, може би две… Или три… Но пък на бутилката имаше надпис „Изпий ме“. Това нямаше как да ми навреди.