Анджей Сапковски - Нещо приключва, нещо започва

„Крафтсманът“ се задави и млъкна, след което избухнаха в кратки интервали и двете гранати.

Изстрели от старомодния валтер. Първи, втори, трети… И пеене, все по-диво, все по-отчаяно.

Изстрел. И тишина.

Мюйриън Шивон Тъли от Фениън стрийт. Нищо не можехме да направим. Нищо. Когато измъквах от вентилационните тръби върху платформата Валери ван Хоутен, тя умря. Имаше разкъсана бедрена артерия Лошо направената превръзка не беше успяла да спре кръвта. Преди битката и по време на нея Валери беше взимала „Ейфорал“ и „ Battle Dust “, а когато я раниха, започна да взима стимулатори и аналгетици. Не усещаше болката, така че не беше разбрала, че умира. Умря точно когато ни намериха момчетата на Ян Куйпърс. Същият Куйпърс, който, когато беше чул, че има S.Y.A. , си бе спомнил за дока, в който беше забравеният от всички транспортен кораб „Исоги Мару“. И си беше спасил задника. Своя, както и на тримата младежи и девойки, които бяха с него. Спаси и моя задник. Макар че не беше длъжен да се притеснява за мен. Та нали когато му дадох заповедта S.Y.A. , не му казах нищо за транспортния кораб — нито на него, нито на Новак, нито на Райкинен. Нашата професия си има свои закони и принципи. Куйпърс, Новак и Райкинен трябваше да отвличат вниманието, трябваше да примамят огледалниците подир себе си. А „Исоги Мару“ трябваше да откара от планетата мен, Папа Цуксарт, Сантакана, Калчър Валчър и Мюйриън Тъли. И Валери.

Но Валери умря.

Представете си, излетяхме без никакви проблеми. Не ни взривиха торпедата на „Нашвил“ и „Електра“, не ни хванаха с притеглящ лъч, не изпратиха изтребители подире ни. Чудеса не се случват всеки ден. Но този ден ние извадихме късмет.

Отлетяхме.

И тогава, на борда на „Исоги Мару“, който след изхвърлянето на трюма се оказа раздрънкана барака, дадох една много глупава, направо безумна клетва. Омотан с бинтове, надупчен от инжекции, аз обещах нещо на адмирал Ръскин, наричан Жабата; обещах друго нещо на адвоката Ямаширо от концерна „Шрьодер и Хайкацу“, както и на Каленберг, президента на Концерна; Разбира се, не забравих за компанията „Ифигения Тетис“, както и за въоръжените й сили, а също и за огледалниците от Междупланетните сили за сигурност. Никого не забравих. А и добавих — като резерва — всички онези, които биха могли да ми застанат на пътя, които биха могли да ми попречат.

Дадох обещание. И ще го изпълня. Дори и това да отнеме години, десетки години, аз няма да забравя на кого какво съм обещал. Чуваш ли, Шивон? Чувате ли ме, Хайме, Папа, Валчър, Новак, Ейнар?

Чуваш ли ме, Валери?

Само търпение. Няма да забравя.

„ЗЛАТЕН СЛЕДОБЕД“ беше написан за антологията „Тринайсет котки“, пусната от издателство „Свръхнова“ през 1997 година. За произхода на тази антология се носят най-различни легенди, също така много хора претендират, че са автори на идеята и вдъхновители на заглавието. Аз обаче смея да твърдя, че знам истината, а тя е следната. Мирослав Ковалски, шефът на „Свръхнова“, през 1995 година издаде книгата на Тадеуш Конвицки „Памфлет за себе си“. В тази книга господин Тадеуш е посветил много топли думи на своя котарак Иван, който по онова време вече не е бил между живите. „Вие, фантастите — каза ми веднъж Ковалски, силно поощрен от Данута Гурска, известна преводачка и също голяма почитателка на котките — всички до един имате котки, всеки от вас е стопроцентов любител на котките. Защо не напишете по един разказ за котки и котешки истории? За антология. Ако напишете за котките толкова хубави, топли и мили неща като Конвицки, антологията ще се хареса.“

Така че се събрахме голяма група — с котките се захванаха, освен останалите, Ева Бялоленцка, Марчин Волски, Гено Дембски, и аз, разбира се. Когато чух паролата „котка“ аз веднага реших да се заема с една от най-известните котки в литературата — Чешърския котарак, философът с убийствената усмивка. Не мога да кажа нищо повече за разказа, трябва да се прочете и толкоз.