Анджей Сапковски - Нещо приключва, нещо започва

Така че, за да не се губи нито един от точно отброяваните моменти, от които, както се знае, са съставени тези разкошни часове, аз се хванах за работа, а именно: тръгнах към гората и влязох в нея, без да обръщам внимание на забитата в края й предупредителна табела: „ВНИМАНИЕ: ДЖАБЕРУОКИ“. Без пагубната за такива случаи припряност намерих отговарящото на каноните на изкуството дърво и се изкатерих по него. После подбрах един подходящ клон, ръководейки се при избора си от теорията за revolutionibus orbium coelestium 131 131 „ De revolutionibus orbium coelestium “ — „За въртенето на небесните сфери“, труда на Коперник, в който са изложени основите на хелиоцентризма. — Б.пр. . Какво, твърде научно ли ви се струва? Добре де, ще ви го обясня по-просто: избрах си клон, на който през цялата втора половина на деня слънцето ще ми напича козинката.

Слънчицето приличаше, кората на дървото ухаеше, птички и насекоми припяваха с различни гласове извечните си песни. Аз се изпънах на клона, провесих изящно опашка, подпрях брадичка на лапите си и тъкмо се наканих да се потопя в гореспоменатата блажена дрямка, и бях готов да продемонстрирам на целия свят безкрайното си безразличие към него, когато изведнъж забелязах тъмна точка в небето.

Точката се приближаваше бързо. Вдигнах глава. При нормални условия въобще нямаше да обърна никакво внимание на разни приближаващи се тъмни точки, тъй като в нормални условия подобни точки обикновено се оказват птици. Но в Страната, където временно пребивавах, условията изобщо не бяха нормални. Отблизо летящата точка можеше да се окаже, например, пиано.

Но статистиката за кой ли път оправда титлата си царица на науките. Вярно, че приближаващата се точка не беше птица в класическия смисъл, но далеч не беше и пиано. Въздъхнах тежко, защото бих предпочел пианото. Пианото, стига да не лети в небето заедно с въртящ се стол и седящия на него Моцарт, е преходно и недразнещо ушите явление. Но Радецки — защото това беше точно Радецки — успяваше да бъде много шумно, изморително и нетърпимо явление. Ще ви кажа не без капчица злорадство: това всъщност беше всичко, което умееше Радецки.

— Котките ядат ли прилепи? — изскърца той, правейки кръгчета над мен и моя клон. — Котките ядат ли прилепи, питам?

— Омитай се, Радецки.

— Ах, колко си циничен, Честър, ха-ха! Do cats eat bats ? Котките ядат ли прилепи? А случайно прилепите да ядат котки?

— Явно искаш да ми кажеш нещо. Казвай по-бързо и се махай!

Радецки заби нокти в клона над моя, увисна с главата надолу и прибра ципестите си крила, приемайки най-приятния за очите ми вид на мишка.

— Знам нещо! — тъничко изписка той.

— Най-накрая! Природата е безгранична в милостта си.

— Гост! — изпищя прилепът, извивайки се като акробат. — Гост посети Страната! Какъв весел ден! Имаме гост, Честър! Истински гост!

— Видя ли го със собствените си очи?

— Не… — Той се смути, разклати огромните си уши и смешно помръдна с блестящия си, приличащ на копче, нос. — Не съм го виждал. Но за него ми разказа Джони Катърпилър.

Няколко секунди не ме напускаше желанието да го смъмря както трябва и без да си подбирам думите за това, че ми развали сиестата, разпространявайки непроверени слухове, но се сдържах. Първо, Джони Катърпилър имаше много недостатъци, но склонността към безотговорно бръщолевене и фантазиране не беше сред тях. Второ, макар че появата на гости в Страната беше доста рядко явление и по правило доста тревожно, то се случваше сравнително редовно. Няма да повярвате, но веднъж при нас попадна един инка, напълно изглупял от листата кока или някаква друга предколумбова гадост. Добре се забавлявахме с него! Той обикаляше наоколо, досаждаше на всички, говореше нещо на неразбираем език, викаше, плюеше, лигавеше се, заплашваше всички с обсидиановия си нож. Но скоро си тръгна, при това завинаги, както и всички останали. Замина си ефектно, жестоко и кърваво. С него се захванаха кралица Маб и свитата й, която обожаваше да се нарича Властелините на сърцата. Ние ги наричаме просто Сърцата. Les Coeurs .

— Аз ще отлитам — внезапно обяви Радецки, прекъсвайки размишленията ми. — Ще отида да съобщя на останалите. За госта става въпрос. Е, всичко хубаво, Честър.

Аз се опънах върху клона, без да го удостоя с отговор. Той не го заслужаваше. В края на краищата аз бях котарак, а той беше само една летяща мишка, която напразно се опитваше да изглежда като миниатюрен граф Дракула.

Кое може да е по-лошо от един идиот в гората?