Анджей Сапковски - Нещо приключва, нещо започва

— Достатъчно! — извиках аз, когато видях, че наистина е достатъчно. — Стига, Валери. Прекрати огъня!

Тя вдигна глава от мерника. Очите й бяха напълно безумни, сълзите бяха начертали чудовищни шарки върху мръсното й лице. Вдигнах от земята „Мицуокито“. Беше заредено. Стрелях от височината на бедрата, без да се прицелвам. Термитът проби в стената на халето дупка, през която спокойно можеше да премине АТВ. Папа Цуксарт внимателно отдръпна Валери и вдигна „Столуорта“ заедно с триножника.

— Остави го! — извиках аз. — Направи всичко, каквото се искаше от него. Сега не можем да мъкнем със себе си тежко оборудване! Вземайте само карабините и САКО-то. Шивон, Валчър — в дупката, изчистете фронта! Тръгваме към дока! След малко комплексът ще е обкръжен! Валери, какво ти е? Ставай на крака, — мамка му!

Валери се задави и се разкашля, гледайки онова, което лежеше около нея — а там бяха кървавите късове, останали от охранителния взвод. Дръпнах я рязко, изправяйки я на крака. Тя ме погледна право в очите. Съвсем неочаквано изпитах тъга. Мъчно ми беше, че с Валери нищо не ни свързваше. Нищо, макар че имаше време, когато нещо би могло да ни свърже. Но аз още тогава разбирах, че това чудно време вече никога няма да се върне.

Побягнахме. Отдалеч, иззад дима, огъня и водата чувах рева на поредните транспортьори, измъкващи се от развалините върху огромните си гуми.

„Исоги Мару“!

Стоманени стъпала. Площадка с перила. Грохот и викове, черни силуети в огледалните шлемове. Отгоре и отдолу. А ние сме по средата. Желязото около нас искри от рикоширалите куршуми. „Исоги Мару“!

Чудесата се случват рядко. Не всеки ден. Не и в този ден. Когато, дишайки тежко, вече скачахме в спасителния коридор, снаряд от СЛАП удари Папа Цуксарт във врата. Главата му просто изчезна, заедно с шлема и мушнатия под ремъка му пакет „Кемъл“. Едната му ръка падна на желязната площадка. Другата още се крепеше, макар и да беше трудно да се каже върху какво. Ние приехме това без особени емоции — всеки си имаше собствени проблеми. Никой не беше цял. Кървяхме, препъвахме се, падахме и ставахме. „Исоги Мару“!

На другата площадка Мюйриън падна и вече не можеше да стане. Валери свали колана си, промуши го под колана на ирландката, щракна катарамата и започна да влачи ранената по стоманените плочи, а аз, застанал на колене, изстрелях по преследващите ни огледалници всичките комулативни ракети от „Мицуокито“. С последната разбих стълбището — термитът превърна половината площадка в живописна паяжина, разтичаща се в искри и сълзи от разтопен метал.

От коридора затракаха „Крафтсмани“, в слушалките завибрираха виковете на двете девойки. Затичах се след тях — по широката, блестяща ивица кръв, която Мюйриън оставяше върху плочките.

Обкръжиха ни, изрязвайки с лазерите си проход в стените на комплекса. Но проходът беше тесен и големият варел за вода ни даваше някаква защита. Лежахме, чувствайки горещината на собствените си тела, и правехме всичко възможно, за да оцелеем. Огледалниците стигнаха толкова близо до нас, че някои дори махнаха телескопическите щикове от дулата на своите „Дайхацу“. Но ние много силно желаехме да оцелеем. Последните си преследвачи убихме от разстояние няколко метра — аз със своя глок, а Мюйриън със старомодния си валтер.

А когато те отстъпиха, позволявайки ни да си отдъхнем, когато осъзнах, че Калчър Валчър е убит, когато обхванатата от конвулсии Мюйриън падна по очи върху стоманената плоча, когато Валери се допревърза с бинт от личната си аптечка, аз намерих изход. През вентилационната шахта, чийто люк разбих със снаряди от СЛАП-а.

— Валери! Шивон! Бързо!

Мюйриън вдигна глава.

— Не мога да стана — изрече тя студено. — Не мога да помръдна краката си. Гръбнакът. Оставете ме.

Сигурно няма да повярвате, но това изобщо не звучеше патетично.

Нашата професия си има свои принципи, свой неписан кодекс. Аз приклекнах и я целунах по мръсната, покрита с кървава кора буза. После й помогнах да седне, опирайки гърба й в резервоара с вода. Дадох й „Крафтсман“ и последния останал ми пълнител. Валери, без да казва нищо, остави до нея патрондаша с гранатите. Те бяха две. После, без да поглеждаме назад, аз и Валери се вмъкнахме в шахтата. Не можехме да направим нищо повече за Мюйриън. Наистина.

Не бяхме успели да изпълзим надалеч, когато я чухме да стреля с „Крафтсмана“. А след миг чухме вика й. Не, не вик. Пеене. Мюйриън Шивон Тъли, червенокосата Мюйриън Шивон Тъли от Дъблин, от живописната Фениън стрийт, пееше, изпразвайки последния си пълнител в огледалниците, които идваха към нея по стълбището с телескопически щикове на дулата на своите „Дайхацу“.