Анджей Сапковски - Нещо приключва, нещо започва

Нови рояци от насекоми се заудряха в прозореца, покривайки стъклото с дебел, помръдващ слой налепи.

— Ще ти се наложи да се примириш с това, вещице — провлачи юношата, бавно обхождайки кръга, във вътрешността на който седеше лекарката. — Вече не можеш да направиш нищо. Няма да ти помогнат нито тебеширеният ти знак, нито дилетантският превод на една добре известна книга. Твърде късно е.

— Никога не е късно — изрече спокойно лекарката. — Гледай, Дескат.

Тя вдигна ръка и му показа кехлибарения амулет, висящ от верижка, плътно намотана около лявата й китка. Очите на юношата в черно се присвиха.

— Дрънкулка — каза той. — Защо не отидеш в града, да я продадеш на пазара? Може би имаш и разпятие? Светена вода? Не ме разсмивай, вещице.

— С Въздух и Вода — изрече тихо лекарката. — С Върба и Тръстика. Дескат! Върни се на дъното на Блатото! Върни се в Бездната, която те е избълвала. Върни се в Блатото, в Бездната.

— Думи, думи, думи. — Юношата се приближи към кръга, прекрачи линията и застана пред старицата, усмихвайки се. — Думи, които са изгубили силата си и смисъла си отдавна, още преди първият влак да премине по релсите през нашата Долина. Нищо не е останало от някогашната ти сила, вещице. Не вървиш в крак с времето.

— Ти си този, който надценява силите си, Дескат.

— Мислиш ли? Сега ще видим. Няма да те убия, не. Само ще ти счупя двете ръце. На твоята възраст костите зарастват трудно. Ще те гипсират чак до раменете, а гипсът ще бъде студен, много студен. А когато те обхване треска, ще те навестя в болницата. Ще вляза в теб през иглите на системите, забити в склерозиралите ти вени. Тогава ще си поговорим за старите времена. Ще погледаме картини от тях. И така, да се залавяме за работа. Там, сред елшите, ме чака чудно, светлокосо създание, което ми пее песни нощем. Не мога да я карам да ме чака дълго, би било много неучтиво.

— Една крачка, Дескат — изсъска лекарката. — Още една крачка и Хилядата стъпала ще се разтворят под теб.

— Твърде късно. Тя докосна дланта ми. Тази нощ се възроди Огнения.

— Докоснала е дланта ти?

— Да — усмихна се юношата. — Докосна дланта ми.

— Погледни дланта си, Дескат.

Той изрева, вдигайки ръката си. Разтърси безформеното, кървящо чуканче на мястото на ръката си, откъдето течеше зелена каша, ронеща синьо-черни димящи късове. Дългите тънки кости, подаващи се изпод разлагащата се тъкан, се извиваха, разтапяха се, съскаха като гума, захвърлена в жарта. Кожата нагоре по мършавата му ръка бълбукаше, по нея излизаха мехури.

— Ти самият не знаеш какво си докоснал, Дескат — рече докторката. — Фатална грешка.

Слабият юноша изчезна. Голото момченце, покрито с кора от изгаряния, заплака, затропа с голите си крачета, заразмахва димящата си главичка, размаха почерняващото чуканче.

— Махай се, Дескат! В Блатото и Бездната!

Момченцето заплака още по-силно. На пръстчетата на цялата му ръка пораснаха нокти, огромни като на каня.

— Magna Mater ! — извика лекарката. — Gladius Domini 40 40 Велика Майко! Меч господен! (лат.) — Б.пр. !

Въглените на пода и в пещта засъскаха като залети с вода, вдигнаха се кълба пара и черен дим.

— Ще се добера до теб! Ще се добера! — изрева момченцето, забулено от дима. — Чуваш ли ме, вещице?

За момент димът се разсея, и тя го видя в истинския му облик — огромен, гърбав, с криви рога, хвърлящи сенки върху дървения таван.

— И до нея — избуча той с явно усилие, едва разбираемо. — И до нея ще се добера… Добе… ра…

— Не мисля, че това е възможно, Дескат.

— Добе-е-е… ра-а… — избълбука той, превръщайки се в лепкав, хапещ дим, бавно изпълващ стаята.

— Не — прошепна лекарката, дишайки тежко. Сърцето й туптеше, адреналинът изригваше на тежки вълни, замъгляваше погледа й. — Не, Дескат. Вече няма да се добереш до нея. Никой няма да се добере до нея.

Нощните пеперуди, налепили се по стъклото, закръжиха в бесен танц, отлепиха се и отлетяха в нощта.

— Никой — безсилно изхлипа лекарката. — Никой няма да се добере до нея. И никой не може да я удържи.

Моника стоеше сама в елшака, гледайки върховете на пръстите на протегнатите си ръце. И гледайки ги, каза…

Не. Не го каза тя. Каза го нещо, което беше вътре в нея. Нещо, което беше тя.

— Най-после. Най-после свободна.

Някъде в дълбините на гората всичко заклокочи. Гола до кръста девойка изтръгна от главата си гротескната маска. Някой закрещя, друг падна и започна да се гърчи върху изсъхналите листа. Някой се обърна и побягна напосоки през гората, чупейки пътьом съчки и клони.