Анджей Сапковски - Нещо приключва, нещо започва

В стъклото се удари сива нощна пеперуда. После втора. И трета.

Моника плачеше, прегръщайки стъблото на елшата, притискайки буза към влажната кора. Гората, обляна с бледа, призрачна лунна светлина, беше застинала в неестествена тишина. Внезапно избухване, прилив на сили. Белият еднорог вдигна предните си крака в хералдическа поза. Моника, чувствайки надигащата се в нея мощ, пое въздух в дробовете си, вдигна нагоре свитите си юмруци и извика в кошмарния мрак с чужд глас:

— Тандарадай!!!

Лекарката ахна, гледайки нощните пеперуди, удрящи се в стъклото на прозореца в безумно стакато.

— С мед и желязо — прошепна тя. — Със сребро. Magna Mater, Magna Mater 39 39 Велика Майко, Велика Майко (лат.) — Б.пр. …

Луната, подаваща се наполовина иззад леко осветените облаци, й се изсмя право в лицето, изкривена в подигравателна, мъртвешка гримаса.

Още преди да усети присъствието, тя надуши мириса. Мирис на черно, обрасло с водна леща, пълно с гнилоч, издишващо метан блато. Миризма на бездънна бездна, в която има нещо тайнствено, ужасяващо и страховито, треперещо, пулсиращо и туптящо. Очакващо да бъде призовано.

Тя не се уплаши. Знаеше, че познава този, който се надига. Знаеше, че той ще се отзове на призива й, на вика й.

Не се уплаши, когато чу мокрите, шляпащи крачки, плискането на вода, изригваща от порестата почва.

Моника Шредер вдигна глава.

— Това съм аз — каза тя на минезингера.

Почувства как я обзема спокойствие, което възвръща вярата й в себе си; силно, непобедимо спокойствие, студено спокойствие, синкаво като вода, като огън, като…

— Подай ръка — каза минезингерът.

Като омраза.

Тя го погледна.

Минезингерът — тя все не можеше да се реши да го нарича с истинското му име дори в мислите си — се усмихна. Да. Моника вече беше виждала някога такава усмивка. Спомни си къде. Беше я виждала на илюстрация на Джон Тениел, изобразяваща Чешърския котарак. „Сега ще се окажа от другата страна на огледалото“ — помисли си тя внезапно.

Очите на минезингера, огромни и без намек за усмивка, бяха черни и бездънни. В устата, без устни, се виждаха блестящи дълги зъби, конусовидни и извити като при хищните риби.

Тя не се страхуваше.

— Подай ръка — повтори минезингерът, дъхвайки към нея миризма на тиня.

Тя протегна длан.

Някъде в дълбините на черната гора, в кръга на могъщите, покрити с израстъци дъбове, чакаха те, скупчени около плоския черен камък, застлан с хиляди рози. Чакаха в пълна тишина, високо вдигнали главите си, облечени с кожени маски с дълги уши. В процепите на маските се виждаха блестящи, безумни очи.

Пръстите на минезингера бяха студени, парещо-ледени игли се забиваха в кожата й, вкарвайки в тялото й милиарди отломки болка. Болка, която тя прие с наслада.

Лекарката, седнала на стол във вътрешността на пентаграма, вписана в кръг, начертана с тебешир на пода, отлепи длани от слепоочията си и вдигна нагоре ръце в рязък жест.

Нагорещената, бучаща печка започна да вие, да стене, в стъклото затракаха рояци нощни пеперуди.

— Де-е-е-е-еска-а-а-ат!

Вратичката на печката с трясък се отвори, отвътре лумна огън, започна да дими, нагорещените въглени се посипаха по ламарината и по дъските на пода като картечен откос, мятайки искри.

От огъня се изсипа свито на кълбо малко момче. Претърколи се, стана, поклащайки се на пухкавите си, неустойчиви крачета. Кожата му беше покрита със сиви грапави следи от изгаряния. Единственият кичур от тънки косми на голата му главица тлееше.

— Дескат — каза лекарката.

Момчето димеше, застанало сред разхвърляните по пода въглени.

— Дескат — каза тя. — Това си ти…

— Това съм аз — изфъфли момченцето. — Как ти се стори появата ми, бабичко? Винаги впечатлява, нали? Възкресява някакви спомени. Спомняш ли си?

— Достатъчно — прошепна лекарката.

Много слабият, облечен в черно юноша, който се появи на мястото на момченцето, се усмихна, показвайки дългите си, конусовидни зъби.

— В този облик ли ме предпочиташ? Моля, ето ме. Е, вещице, да пристъпим към работа. Ти ме повика в най-неподходящия момент. Попречи ми в нещо страшно важно. Доколкото си спомням, те предупредих какво ще стане, ако се опиташ да ми пречиш. Ако рискуваш да застанеш на пътя ми отново.

— Винаги ще заставам на пътя ти, Дескат.

Юношата в черно поклати глава.

— Не — каза той. — Няма. Късно е. Тази нощ се възроди Огнения, в лавина от пламъци, както ти преди малко видя. Всичко вече е готово. Мислиш ли, че някакви си жалки няколко десетилетия са достатъчни, за да забравят за мен? Грешиш. Има такива, които не забравят. Споменът се предава от поколение на поколение.