Анджей Сапковски - Нещо приключва, нещо започва

— Цернебок! Цернебо-о-о-ок!

Полуголата девойка започна да вие — накъсано, истерично, зловещо.

Лекарката все не се решаваше да напусне кръга, макар че ясно усещаше леката, спокойна пустота, пулсиращото във въздуха отсъствие на зло. Погледна към вратата. „Изтощена съм — помисли си тя. — Следващото усилие може да ме убие. Ако… тя“…

Черният котарак боязливо изпълзя изпод леглото, протегна се, измяука — тихо, неуверено. После седна, облиза лапа, потърка с нея ухото си, спокоен, отнесен.

Лекарката въздъхна с облекчение — истинско, дългоочаквано и окончателно.

Това, което вървеше през тъмната гора, смеейки се и шепнейки, не се приближаваше към нейния хълм.

То се движеше в противоположната посока.

Моника потърка очи, погледна пръстите си, позеленели от обраслия дънер на елшата, която удряше с юмруци там, в дълбините на гората. Но сега стоеше в собственото си бунгало, насред ясното петно от лунна светлина, лееща се през прозореца. Елка, по прякор Яребицата, съквартирантката й, спеше на леглото си по гръб, с полуотворена уста, и леко похъркваше. Вече беше успяла да се върне в своето легло.

Моника Шредер се усмихна, изпълнена със сила и спокойствие.

Погледна през прозореца, към кривия бор, между чиито клони върху паяжината искряха капки роса.

С леко, небрежно движение тя протегна ръка, направи приканващ жест с пръст.

Огромният тлъст паяк-кръстоносец изскочи от свитото листо в края на паяжината и мълниеносно се спусна надолу по нишките. След малко пропълзя по перваза, по завесата, по пода. Спря при краката на Моника и застина, вдигнал двете си предни крачета в очакване.

Все така усмихната, Моника посочи отворената уста на Елка, наричана Яребицата. Без да чака, излезе от бунгалото. За целта не й се наложи да отваря вратата.

Паякът, подчинявайки се на заповедта, бързо запълзя към леглото.

Той отвори очи, задъхан, обхванат от ужас. Искаше да достигне с ръка устата си, но не можа. Искаше да надигне глава. Не можа. Беше като парализиран. Усещаше пронизващ, сладък аромат на цветя, чувстваше докосването на листчетата, на стъбълцата, на бодлите, на мокрите листенца — навсякъде: по бузите, по шията, по ръцете.

Лежеше сред купчини от цветя. Моника Шредер се приближи и се усмихна. И когато видя усмивката й, той отвори уста, за да извика. Вик, който би трябвало да вдигне на крак целия къмпинг, цялото село Тлен и дори пожарната команда в отдалеченото Лясковице. Но това, което се изтръгна от стиснатото с невидима гарота гърло, беше едва доловимо отчаяно хриптене.

Моника Шредер се приближи още повече, застана над него и зашепна, и в този шепот имаше пулсираща страст, безумен зов, непреодолима сила. Тялото му реагира, и той беше ужасен от факта, че то реагира. Слушаше шепота й, сега вече много по-ясен.

Тя се събличаше бавно, без да бърза и без да спира да се усмихва. Той я гледаше с очи, отворени до болка. И я желаеше до болка.

Когато го докосна, той потрепна така, сякаш са притиснали към гърдите му нагорещен ръжен. Когато тя го прегърна и го стисна с бедрата си, имаше чувството, че са изсипали върху него ведро с течен кислород. Видя очите й точно над себе си.

— Ей, устата ми гори.

— И какво, господин докторе?

— Масивен инсулт. Пръснал му се е кръвоносен съд в мозъка. Пресилил се е, Казанова такъв.

— Тоест вие мислите, че…

— Аутопсията ще покаже. Но от това, което виждам, изглежда, е било красива, мъжка смърт. Паднал е в битка, на полесражението, ако мога така да се изразя.

— Толкова млад? Според мен няма още четирийсет.

— Младите също имат слаби кръвоносни съдове, господин Кажик. Романтичен мъж е бил, вижте само тези цветя. Каква фантазия, мамка му! Обсипал е леглото с цветя и върху тези цветя я е…

— Дявол да го вземе! И какво да правя аз сега? Та нали трябва да я намеря тази жена, която е била с него. И как да го направя? Да ходя и да разпитвам?

— Защо? Нима това е наказуемо? Казвам ви, претърпял е инсулт. Можело е да му се случи на работа или докато си пие водката.

— Е, такова… трябват показания или да се напише някакъв протокол. От това, което казвате, господин докторе, следва, че тя е била с него, когато… Е, сещате се.

— Била е, и още как. Чудно е, че самата тя не е изпаднала в шок. Впрочем, какво значение има? Ще отида да повикам транспорт, няма аз да го карам трупа. А вие потърсете тази жена, господин Кажик, ако имате желание. Дори и по следите.