Анджей Сапковски - Нещо приключва, нещо започва

„Трябва да стана и да изляза — помисли си тя трезво. — Още сега. Трябва да стана и да изляза. И тогава ще позная истината. Така каза…“

Не. Той каза Die Wahrheit 34 34 Истина. (нем.) — Б.пр. .

( Die Wahrheyt ?) 35 35 Истинско? (нем.) — Б.пр.

Моника Шредер стана и стъпи право в локвата разляна на пода лунна светилна.

— Е, как беше?

— Опитваш да си изпросиш комплимент?

— Аха.

— Мъжкото его, нали? Е, добре — беше божествено. Този отговор е в границите на нормалното, нали? Ей, престани! Какво правиш, ненормалнико?

— Излизам извън границите на нормалното.

— О! Това трябва да е по-различно, така ли? Не усещам разлика.

— Ставаш неприлично неблагопристойна.

— Кой ми го казва. Ммм. Харесва ли ти така?

— Трябва ли да ти отговоря в границите на приличното?

— Можеш изобщо да не ми отговаряш. Нека делата ти говорят вместо теб.

— Какъв си мислиш, че съм? Почасов любовник? На повикване?

— Постара се колкото можа да си мисля така за теб, сега не можеш да се отметнеш. В края на краищата и така ще си взема каквото искам, такава съм си. Не мърдай.

— Така ли?

— Мммм. Оооох!

— Какво?

— Ухапа ме комар по тила.

— Сега ще го хвана и ще го смачкам, развратника. Какво си мисли, че правим тройка? Къде те ухапа? Тук? Умно насекомо.

— Аууу!

— Ели?

— Ммммм?

— Защо ти викат Яребицата?

— Веднъж, във влака, решавахме кръстословица, и имаше дума, която никой не можа да отгатне. Хоризонтално, седем букви. Птица, обитаваща северните тундри. И аз я познах.

— Ели…

— Ох… Ммм… Яцек?

Моника, притисната към стената до отворения прозорец, трепереше от отвращение. Искаше да си тръгне. Не можеше.

— Яцек?

— Ммм?

— А Моника?

— Какво Моника?

— Много добре знаеш какво. Мислиш ли, че никой не вижда как я омайваш? Как подскачаш около нея?

— О, Боже, Яребицо. Не прави прибързани изводи. Жал ми е за нея, това е всичко. Искам да си прекара приятно отпуската. Такива като нея се нуждаят от малко обожаване. В някой момент е необходимо да се каже на някоя като нея, че е прекрасна, и тя наистина се разхубавява. Според скромните си възможности.

— Още по-хубаво е да преспиш с такава, за да се разхубави още повече. Това ли имаше наум?

— Ха! Как не се сетих веднага. Това ли е причината за очарователното ни приключение, Ели? Наистина, подтекстът не е труден за разгадаване.

— Е, не, сега ставаш банален, като ме подозираш в ревност. Даже по-лошо — в завист. И към кого? Към такава мишка? Господи! Не се прави на Пигмалион. Ама че благодетел! Казвам ти съвсем сериозно — преспи с нея. Ако не го направиш, ще й развалиш отпуската. Ще й оставиш усещане за неудовлетвореност. Преспи с нея, Яцек.

— Работата е там, че не искам. Не усещам никакво влечение към нея.

— Значи всичко това е изкуство заради самото изкуство? Казах ти — Пигмалион. Професор Хигинс за бедни.

— Тя… Тя не е красива. Просто не е красива. И е асексуална.

— Егоист. Пожертвай се и го направи само за нея. Затвори очи и си мисли за друга. Само че според мен ти лъжеш. Именно тази нейна невзрачност те възбужда.

— Ели, наистина ли не можем да намерим по-приятна тема за разговор?

— Струва ми се, момчето ми, че всъщност губим твърде много време в приказки.

— Елка!

— Мммммм.

Тичаше право напред, през гората, удряше се в дърветата, заплиташе се в трънливите къпинови храсти, спъваше се в пънове, в корени, в повалени дънери. Тичаше с желанието да остави възможно по-далеч зад гърба си отвращението, унижението, от което лицето й пламтеше, срама, от който слепоочията й пулсираха. Тичаше с желанието да остави възможно по-далеч зад гърба си…

Няма да плача. Няма. Не. Не. Не.

Един клон, еластичен и коварен, я удари като бич по бузата, и напълни очите й с влажна, ослепяваща болка, оправдаваща… Даваща повод…

Паднала на колене, удряйки със стиснатите си юмруци стъблото на елшата, Моника Шредер избухна в сълзи, затресе се в сподавени, хрипливи ридания.

В бялата къщичка на плоския връх на хълма, отмиван от неспокойното, бъбриво течение на Реката, старата лекарка вдигна глава от пожълтелите страници. Известно време се вслушваше в тишината, внезапно надвиснала над местността. Черният котарак, свит на кълбо върху бродираната възглавница, отвори златистите си очи и засъска, вглеждайки се в мрака.

Лекарката отново върна погледа си към книгата.

… е известно, че този, който има множество имена, не трябва да бъде викан или призоваван proprio motu 36 36 По своя инициатива (лат.) — Б.пр. — той се явява само тогава, когато сам пожелае. Стъпвайки по Хилядата стъпала, излиза от Бездната, чието име е Радм-Агакх. Явява се в отговор на вик, дори и във вика да не присъства името му. Той, който е Pluribus Mortis Imago 37 37 Многото лица на смъртта (лат.) — Б.пр. и който е Измършавелия. Никой, дори и най-мъдрият, ако застане на пътя му, не може да разчита, че ще е extra perticulum 38 38 Вън от опасност (лат.) — Б.пр. . Защото ако не е лесно да се призове, то е стократно по-трудно да бъде спрян, когато, призован от храната си, излиза през Хилядите стъпала от Бездната, чието име е Радм-Агакх…