Анджей Сапковски - Нещо приключва, нещо започва

Тандарадай!

Ще изгориш. Ще угаснеш. Ръждата ще те разяде.

Тя се събуди.

Легнала върху мокрия от пот, смачкан чаршаф, дълго време не можа да заспи, напразно опитвайки да събере в едно цяло отломките от съня, който не помнеше.

На следващия ден цялата компания, както обикновено, радостно и весело се натовари на колите, за да може — вече по традиция — да вдигне шум и врява и да създаде суматоха някъде, където е тихо и спокойно.

Цялата компания с изключение на Моника, която този път решително и убедително симулира мигрена. Разбира се, уговаряха я. Той я уговаряше. Разбира се, тя отказа. Той искаше да остане с нея. Тя пак отказа.

„Защо? — запита се по-късно, докато се разхождаше сама, безцелно, без да обръща внимание нито на красотата на природата, нито на другите отпускари, разхождащи се по пътеките и алеите. — Защо отказах? От какво ме е страх? — питаше се тя, прегъвайки дълго клонче, което беше намерила на пътя. — От какво бягам? От живота? Защото животът не е поезия?“

„Ще бродя така до вечерта — каза си тя. — А вечерта… Вечерта наистина ще ме заболи главата. Вече усещам болката. Нещо става с мен. Нещо лошо.“

Едно момченце, чиято майка насила го откъсна от лавка, изпълнена с ярко сувенирно великолепие, погледна към преминаващата Моника и се разплака — внезапно, пронизително и неудържимо.

Тя не обърна внимание на това.

„От какво се боя? — питаше се Моника. — От разочарование? А нима това, което става с мен сега, не е разочарование? Какво ще почувствам, ако довечера се скрия от него и се заключа в стаята? Осъществената любов, за която пее влюбената от стихотворението на Валтер фон дер Фогелвайде — може би наистина има смисъл в това? И може би той се крие не в думата «любов», а в думата «осъществена»? Може би наистина утре — помисли си тя, още по-силно прегъвайки клончето — бих могла да се огледам гордо и да извикам: «Вижте колко алени са устните ми!». Може“…

„Знам от какво ме е страх — каза си тя, преминавайки през моста. — От собствената ми слабост. Какво ли не бих дала за това да стана силна. Не, не красива, макар че…

Но силна.“

Клонката се счупи с трясък.

Под моста, в езерото, един от преминаващите лодкари изруга сочно, гледайки с недоумение двете парчета от веслата, останали в ръцете му.

Пламък. Бушуващ пламък, обграждащ я от всички посоки, жега, от която очите й се разтапят, дим, от който е невъзможно да се диша. Верига, впита в тялото й, я сковаваше безмилостно… Бумтене на пламтяща печка, готова да я близне с огнения си език и с въглените…

Слънце. И вятър. Вятър откъм реката, шумолене на елшови листа. Прегръщащи я ръце, излъчващи сила и топлина. Ти си пленителна, знаеш ли? Много си чаровна. Когато затворя очи, виждам лицето ти.

Ох, Яцек.

Не искам в гората, крещи Елка, наричана Яребицата. Не, там има паяци. Страх ме е от паяци. Ще умра, ако…

Тандарадай! Светли, почти прозрачни очи. Ако се върнеш като нощна пеперуда — ще изгориш.

Кажи, че ме обичаш. Очите на минезингера са черни и огромни. Кажи това с гласа на щастлива жена, която е лежала заедно с любимия си в легло от рози. И там, на леглото от рози…

Ще изгориш. Ще угаснеш. Ръждата ще те прояде.

Къде съм виждала тази усмивка?

Черна гора, огромни, криви дъбове, тъмната им кора е покрита с израстъци, наподобяващи язви. Множество хора, всичките — с кожени маски с огромни уши. Девойка, гола до кръста.

Камъкът е черен, плосък. На него… рози?

Zernebock , крещи Елка, наричана Яребицата. Реката ви привлича, привлича ви като магнит. Светли, почти прозрачни очи. Еднорог, застанал на задните си крака в хералдическа стойка.

Подай ръка. Това е минезингерът. Не, не, крещи Елка, вземете го, отвратителен е, знаете, че ме е страх от паяци.

Пробуждаш ме… Спомням си пълните устни на Беатрикс, дъщерята на Беренгар фон Пасау. Zernebock , крещи полуголата девойка, хвърляйки розите върху плоския черен камък. Der Schwartze Wahnsinn !

Подай ръка. Стани. Ще дойдеш с мен, за да познаеш истината. Мъдростта не носи в себе си предателство, не вярвай на това. Мъдростта дава сила. Истината е сила. А ти нали искаш да бъдеш силна, жадуваш сила и власт. Дай ръка.

Не! Светли, почти прозрачни очи. Стани. Ела с мен, за да познаеш истината. Ще ти покажа как изглежда истината. Подай ръка. Тя се събуди.