Анджей Сапковски - Нещо приключва, нещо започва

— Странни мисли ти се въртят в главата, дете — изрече рязко старицата. — Безумни, странни, неуместни мисли. Не ми харесваш. Приближи се.

„Не“ — помисли си Моника. И направи крачка напред. После втора. И трета.

— По-близо.

Не!

Още една крачка. Против волята си.

— Говори.

Моника раздвижи беззвучно устни. Очите, светлите, почти прозрачни очи…

— Забравена — промърмори лекарката.

Нестроен хор, отделни, неразбираеми, ужасяващи думи, изкрещявани в ритмичен напев…

— Не — обади се внезапно старицата. — Не се приближавай. Нито крачка повече.

Моника се разтрепери от студа, който внезапно се разля по тила и гърба й.

— Забравена — повтори лекарката, присвивайки прозрачните си очи. — Да, няма никакво съмнение. Привлича ви реката, привлича ви този хълм. Привличат ви тези книги, привличат ви като магнит.

Котаракът, притиснат към възглавницата, изсъска, вдигна глава.

— Иди си — каза лекарката. — Връщай се при тях. Те те чакат. Ти си част от тях. Вече си част от техния свят, независимо от това дали го искаш.

Моника трепереше.

— Тръгвай си вече.

Главоболието, което я обхвана следобед, веднага след връщането им от екскурзията, продължи чак до вечерта, като постоянно се увеличаваше. Не отстъпи и след две хапчета парацетамол, не отслабна след две таблетки аналгин. Прилоша й, тя притисна лице във възглавницата. Заслушана в тъпото пулсиране на кръвта в слепоочията си, Моника Шредер чакаше съня.

Тя стоеше неподвижна сред кривите ябълкови дървета, във вътрешността на яростен вихър от сиви, безгласни птици, в самия център на завихряне от безшумни удари на остри криле, сред хиляди разбягващи се сиви полумесеци, всеки от които сякаш се целеше право в нея, но в последния миг променяше посоката си, докосваше я, но не я удряше или нараняваше.

Свещта, обкръжена с призрачен ореол от сълзяща светлина, озари помещението, пълно с тъмни мебели. Гледащите към нея очи бяха светли, почти прозрачни — като кристали, като шлифовани опали.

— Задай въпроса си. Повиках те, за да зададеш въпроса си.

Тя кимна. Бавно вдигна ръце, докосна косите си, отметна ги зад гърба си, прокара пръсти по челото си, по бузите, по устните. Лекарката не я гледаше. Тя не откъсваше поглед от книгата, която държеше на коленете си.

Моника наведе глава и пристъпи крачка напред. Котаракът изфуча. Тя погледна надолу, под краката си, към бялата забранителна линия, начертана на пода. Лекарката вдигна глава.

— Забравена — каза тя тихо. — Ти си Забравена. Не си и помисляй за връщане, няма връщане за такава като теб. Ти си Забравена, за теб ще бъде най-добре, ако си останеш такава. За всички ще бъде най-добре.

Моника поклати глава, прекара длани по шията си, вдигна ги нагоре.

— Не — изрече рязко лекарката. — Дори не си и помисляй. Тази мисъл няма да те разбуди. Затова пък ще разбуди някой друг. Този, който е Истина и Лъжа. Ти го храниш, него, вечно гладния, със своите мечти. Пробуждаш го с песните си. Пази се. Той идва в сънищата, които не си спомняш. Но той не забравя. Пази се.

В стъклото на прозореца се удари нощна пеперуда, огромна, сива, разтреперана.

— Пази се, Забравена. Истината и лъжата са неразличими, те са едно цяло. И двете ще дойдат заедно при теб, когато закрещиш. И тогава от мрака към теб ще се протегне една ръка. Ако докоснеш тази ръка, няма да има връщане назад. Ще се възроди Огненото дете, ще се възроди жарта, излъчваща омраза. Ще се възроди Черното безумие, Цернебок на олтара от цветя.

Лекарката млъкна, наведе глава, разпери ръце.

— Пази се от дланта, която се пресяга от мрака. Ако я докоснеш, няма да има връщане назад. Va sivros onocheï 27 27 Несъществуващ на никой език израз, измислен от автора. — Б.пр. ! Ако се върнеш като нощна пеперуда — ще изгориш. Ако се върнеш като пламък — ще угаснеш. Ако се върнеш като острие, ще те разяде ръжда. Иди си.

Моника почувства как по бузата й се стича сълза — дразнеща, натраплива. Нежелана.

— Иди си.

Въпросът?

— Не. Няма да отговоря.

Внезапно избухване, изблик на сили…

— Не! — В светлите очи има уплаха. — Не… Въпросът.

— Добре, добре, Забравена. Щом го искаш толкова много…

Искам го.

— Отговорът гласи: „Да“. Ще бъдеш. Но само в очите на другите. А сега си иди. Остави ме. Иди си.

Моника се събуди, седна в леглото, погледна през прозореца, в сумрака, предшестващ съмването. Елка, с прякор Яребицата, тихичко похъркваше, легнала по гръб, прегърнала възглавницата със свитата си ръка.