Анджей Сапковски - Нещо приключва, нещо започва

— Тандарадай — повтори минезингерът. — Тази песен…

Толкова спомени. Толкова прекрасни спомени. Unter den Linden, Bei der Heide … Ти… Това си ти, Светлокоса…

Моника протегна ръце и ги прекара през цветята, хилядите цветя, сред които лежеше. Повечето от тях бяха рози — червени, влажни, разцъфнали, ронещи листенца.

— Както тогава — провлачи тихо минезингерът, а очите му бяха черни, студени и дълбоки като Рейн при скалата на Лорелай.

В замъка във Вюрцбург… А може би още по-късно, в Швабия, в двора на Филип… Спомням си пълните устни на Беатрикс, дъщерята на Беренгар фон Пасау. А после, много години по-късно, чух тази песен в един хан близо до Вормс. Vor dem Wald im tiefen Tal … Пробуждаш ме от сън.

Моника силно стисна очи.

Пробуждаш ме от сън. Тази песен… Оцеляла е толкова дълго. Спомням си, че я пеехме по време на похода, когато тръгнахме от Мариенбург да се срещнем с командир Волфрам де Лис при брода на река Дрвенца. А още по-късно, много години по-късно, я пях заедно с другите при Франкенхаузен, когато склоновете на планината Хаусберг бяха залети от кръвта на разбунтувалите се селяни.

Пробуждаш ме от сън.

Моника лежеше неподвижно в леглото от цветя. Гледаше право в очите на минезингера. Никога не беше виждала толкова студени очи. Никога не беше виждала това лице. Само усмивката…

Подай ръка.

Да, вече беше виждала тази усмивка. Със сигурност я беше виждала.

Но не помнеше къде.

— Подай ръка.

Иззад гърба на минезингера израснаха други фигури с гротескни кожени маски, тресящи огромните си уши. Разнесе се тих, ритмичен, монотонен напев, многогласен, неразбираем хор, с отделни, ясно чуващи се, непознати думи…

Тандарадай!

— Моника! — повика я Елка, по прякор Яребицата. — Хей, Моника, знаеш ли къде е захарта?

— Какво? — Моника скочи, събаряйки книгата на пода, и зашари с ръце по завивките. — Какво? Ели? Успах ли се?

— Не — отговори Елка, като затвори вратите на шкафа с ужасен трясък, прогонвайки остатъците от странния сън. — Напротив. Събуди се точно навреме. Девет часа е. Слушай, Моника, не мога да си намеря кафето. Явно съм го забутала някъде. Може ли да си взема малко от твоето?

Моника разтърка очи с кокалчетата на пръстите си и се пресегна за очилата.

— Можеш, Ели.

Сигналите, повтарящи се и денем, и нощем, бяха тихи, на пръв поглед — незначителни, едва доловими. Лекарката от къщичката на върха на хълма не можа да се ориентира веднага в значението им. Котаракът се ориентира много по-бързо — показа го с промяна в поведението си, безпокойство и неудържима агресия, насочена към каквото му попадне. Лекарката забеляза това, но не му обърна внимание — сметна, че причината за поведението на животното се крие в хищническата му, неукротима природа. Не я учуди също, че язовецът, който обикновено тичаше подире й като куче, се скри в клетката си и не излизаше от нея по цял ден. Лекарката си обясни това със страх пред изстъпленията на котака.

Следващите сигнали бяха много по-недвусмислени: вечерното квакане на жабите, започващо внезапно и прекъсвано с дълги периоди на пронизваща, изпълнена с ужас тишина. Тихото утринно събиране на козодоите в рояци, затъмняващи слънцето. Промененият, гневен ропот на реката сред повалените дървета.

„Нещо се готви — помисли си лекарката. — Нещо се готви.“

На следващия ден на самия край на гората тя намери разкъсана сойка. Капките засъхнала кръв блестяха като мъниста върху червеникавокафявите пера. Лекарката знаеше, че това не е работа на котарака. Самият той, бягащ след нея, при вида на мъртвата птица засъска, притисна се към земята, погледна я уплашено в очите.

— От Блатото и Бездната — прошепна тя.

Котакът измяука.

Тя се върна в двора, замислена и неспокойна. И тогава…

Котаракът изсъска, преви гръб.

От вратата на къщичката липсваше сърпът, който винаги висеше там, украсен със сух венец от билки. Лекарката се обърна — точно навреме, за да види как извитото желязо лети към нея, преобръщайки се и свистейки във въздуха.

— Ъх! — извика тя, притискайки гръб в нишата.

Сърпът се завъртя, изви се като жива лента, отклони се от траекторията си и с грохот се вряза в олющената врата, завибрира яростно, запя с металически стон. Лекарката чу как черната гора, приведена над склона, се затресе в зловещ смях.

— Дескат — прошепна тя. — Ти си… Познах те…

Котката съскаше.

Сърпът вибрираше, трепереше и пееше.

— Е, не, Моника — каза Ели, наричана Яребицата. Свали слънчевите си очила и се зае внимателно да маже с крем чипия си нос. — Наистина не бива така. Защо не искаш да излизаш с нас? С цялата компания? Защо все стоиш сама? А?