Анджей Сапковски - Нещо приключва, нещо започва

Нещото, което стържеше и скърцаше с нокти зад ъгъла, съпровождайки крачките си с тежко, хрипливо дишане, излезе и се втренчи в нея със златисто-червените си, пламтящи, огромни очи.

Писъкът угасна в гърлото на Иза, превръщайки се в приглушено хриптене. Съзнанието, разумът, паметта и волята й експлодираха и се пръснаха като счупена на паважа електрическа крушка.

Пъпчивия премина през разкъсаната Завеса.

„ТАНДАРАДАЙ!“

Трябва да се изписва по този начин, с възклицателен знак, както при Валтер фон дер Фогелвайде. Версиите без възклицание са погрешни. Историята на този текст, вторият ми хорър и третият ми разказ, в който не става дума за вещера, е доста необичайна. Идеята се роди във влака Гдиня-Лодз, не особено изисканото средство за придвижване, с което се връщах от конвента Нордкон през декември 1990 г. Този конвент, вторият, на който имах честта да бъда поканен, изобилстваше с множество сензации и атракции, за които обаче няма да говоря, защото тук не е точното време и място да си спомням за тях, а и върху голяма част от тях би трябвало изобщо да се спусне завесата на милосърдното забвение. Така че ще се огранича с информацията, че по време на проведен на Нордкон търг за книги купих — освен всичко останало — и сборник фантастични разкази, и точно с четенето му убивах скуката, която обикновено съпровожда пътуванията с влак. Сред разказите беше и „ You are my sunshine “ 15 15 „Ти си моето слънчице“ — Б.пр. на Танит Лий. Действието на тази новела, чиста научна фантастика, се развива в далечното бъдеще на палубата на линеен пътнически звездолет. Сред офицерите на този звездолет е и така нареченият П. Л., някакъв — моля да ме извините за непознаването на професионалната флотска терминология — културномасовик, тип, в чиито задължения влиза осигуряването на всевъзможни удобства за пътниците, включително и психически. Без да преразказвам Танит Лий, П.Л., за когото става въпрос, излиза леко извън задълженията си, ухажвайки с коварна пресметливост забелязана сред пътниците плаха грозновата жена. А резултатите са страшни. Направо катастрофални.

Отхвърлям с лекота обвиненията в плагиатство — действието в „Тандарадай!“ не се развива на звездолет в далечното бъдеще, а в Полша, във ваканционен къмпинг, тук и сега, и със сигурност „Тандарадай!“ не е чиста научна фантастика. Между „ You are my sunshine “ и „Тандарадай!“ има много по-голяма разлика, отколкото между „Седемте самураи“ и „Великолепната седморка“, така че не може да се говори за кражба на идея или — ако някой предпочита — вторична адаптация. А ако някой писател твърди, че не черпи повечето си идеи от четене, ще го нарека лъжец. За яснота ще добавя, че към четено причислявам не само вестниците, но и киното и телевизията.

„Тандарадай!“ излезе през 1992 г. във „Феникс“, в януарския брой на списанието. Но премиерата на новелата беше предишната година, когато по време на конвента Полкон-Кракон-Еврокон ’91 беше поместена в издадения по случай мероприятието сборник със заглавие „Литературно-критично допълнение“. Редакторът на това „Допълнение“, писателят Мирослав П. Яблонски, в предговора удостои „Тандарадай!“ със следните думи: „Интелигентен, лиричен текст, отличаващ се, освен с другите си особености, и с превъзходно и точно дозирано драматургично напрежение.“

Благодаря, Мирко.

Може дълго и яростно да се спори дали „Тандарадай!“ е хорър или фентъзи, и навярно биха се намерили поравно защитници на едната и другата теза. Лично аз предпочитам заимстваното от Владимир Висоцки и перифразирано определение „тревожна история“. Но това не е защото се срамувам от определението и етикета „фентъзи“ — който смята така, е глупак.

Накрая една любопитна подробност: „Феникс“, обявявайки „Тандарадай!“ в предходния брой, придружи обявата с илюстрация, представляваща рицари от Тевтонския орден на Дева Мария, така наречените Кръстоносци — един Бог знае защо, може би понеже песента на Валтер фон дер Фогелвайде се пее от рицарите-кръстоносци на Сенкевич. Просташка реклама, която тогава само дето по телевизията не я показаха. На срещите с читатели след това винаги се е налагало да обяснявам къде са се дянали Кръстоносците.

— Не съм красива — каза Моника Шредер, гледайки се в огледалото.

Беше права. И, което беше още по-лошо, мнението й по този въпрос напълно съвпадаше с мнението на околните.

Не, Моника не беше грозна. Просто не беше красива. Беше квинтесенция на непривлекателността, излъчваше непривлекателност, способна да затъмни всичко, което би направило красива някоя друга жена, дори някоя грозница. По някакъв непонятен начин съчетанието от отделните елементи, всеки сам по себе си привлекателен, нещо повече, красив, при Моника се превръщаше в нещо безлично, безинтересно и бледо. Косите й, които би трябвало да са тъмноруси, всъщност бяха сиви и матови. Природната им тенденция към пухкавост и обаятелната им склонност да не се подчиняват на никакви гребени и четки ги караха да изглеждаха запуснати и разрошени, и никакви старания не можеха да променят това положение. Не помагаше и най-изкусният грим — дори с помощта на скъпа козметика не й се удаваше да направи нищо с очите си, които заради дебелите стъкла на очилата й винаги изглеждаха сиви и посърнали. Всеки комплект от стилни и изящни дрехи върху общо взето нормалната й фигура създаваше ефект, който и при най-добро желание не можеше да бъде признат за радващ окото.