Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

Обаче сега поетът имаше други поводи за безпокойство.

— Лютиче — рече сънено Дийкстра, скръствайки кашалотите си върху кита, — ти си пълен глупак. Ти си абсолютен идиот. Винаги ли трябва да омазваш всичко, с което се захванеш? Не може ли поне веднъж в живота си да направиш нещо както трябва? Известно ми е, че не можеш да мислиш самостоятелно. Известно ми е, че наближаваш четирийсет, изглеждаш на около трийсет, когато се представяш, лъжеш, че си малко над двайсет, а постъпваш така, сякаш си на малко над десет. Тъй като знам това, винаги ти давам възможно най-точните указания. Казвам ти какво трябва да направиш, кога трябва да го направиш и по какъв начин. И винаги имам усещането, че говоря на стената.

— А аз — отговори поетът, набирайки дързост — постоянно имам усещането, че говориш само за да упражняваш мускулите на устните и езика си. Да преминем към конкретните неща, елиминирай от речта си метафорите и празното красноречие. За какво става въпрос този път?

Седяха пред голяма дъбова маса, между стелажи, отрупани с книги и навити пергаменти, на най-високия етаж на ректората, в дадени под наем помещения, които Дийкстра шеговито наричаше Катедра по най-нова история, а Лютичето — Катедра по сравнителен шпионаж и приложна диверсия. Бяха четирима: освен Дийкстра и поета в разговора участваха още две лица. Едното от тях беше, както обикновено, Ори Ройвен, старият и вечно настинал секретар на шефа на реданските шпиони. Другото лице беше необичайно.

— Много добре знаеш какво имам предвид — каза студено Дийкстра. — Но понеже ти доставя удоволствие да се правиш на идиот, няма да ти развалям забавлението и ще ти обясня всичко с прости думи. А може би ти искаш да се възползваш от тази привилегия, Филипа?

Лютичето хвърли поглед към мълчалата до момента необичайна четвърта личност в стаята. Филипа Ейлхарт сигурно беше дошла в Оксенфурт неотдавна или възнамеряваше да си тръгне веднага, защото не беше с рокля, не носеше любимите си скъпоценности с ахати и не беше ярко гримирана. Носеше къс мъжки кафтан, гамаши и високи ботуши — костюм, който поетът наричаше „полеви“. Тъмните коси на магьосницата, обикновено разпуснати и разрошени в живописен безпорядък, сега бяха сресани и завързани с лента на тила.

— Да не губим време — каза тя, повдигайки изящните си вежди. — Лютичето е прав. Да се откажем от красноречието, от ефектните, но празни приказки. Проблемът, пред който сме изправени, е прост и банален.

— О, да — усмихна се Дийкстра. — Банален. Опасен нилфгардски агент, който вече можеше банално да лежи в моя най-сигурен затвор в Третогор, банално избягва, банално предупреден и изплашен от баналната глупост на господата Лютичето и Гералт. Виждал съм хора, качени на ешафода за значително по-дребни баналности. Защо не ме уведоми за готвената от вас засада, Лютиче? Не ти ли наредих да ме информираш за всички намерения на вещера?

— Не знам нищо за плановете на Гералт — излъга убедително Лютичето. — Нали ти казах, че тръгна към Темерия и Соден, за да търси онзи Риенс. Уведомих те също и когато се върна. Бях сигурен, че се е примирил с неуспеха. Риенс буквално се разтвори във въздуха, вещерът не намери никакви следи от него — казах ти и това, ако си спомняш…

— Излъга ме — изрече студено шпионинът. — Вещерът е намерил следи от Риенс. Във вид на трупове. И тогава е решил да промени тактиката. Вместо да преследва Риенс, е решил да изчака Риенс да намери него. Постъпил е на работа на кораб на Компанията на Малатиус и Грок като охрана. Добре си е направил сметката. Знаел е, че Компанията ще разгласи широко този факт, Риенс ще научи и ще предприеме нещо. И господин Риенс така и направил. Странният, неуловим господин Риенс. Наглият, самоуверен господин Риенс, който дори не иска да използва фалшиви имена или да преиначава своето. Господин Риенс, който от миля разстояние вони на нилфгардско огнище. И на магьосник ренегат. Така ли е, Филипа?

Магьосницата нито потвърди, нито отрече. Мълчеше, гледайки Лютичето проницателно и изпитателно. Поетът сведе поглед, изкашля се неуверено. Не обичаше такива погледи.

Лютичето делеше привлекателните жени, включително и магьосничките, на изключително приятни, приятни, неприятни и изключително неприятни. Изключително приятните отговаряха на предложението да отидат с него в леглото с радостно съгласие, приятните — с весел смях. Реакцията на неприятните беше трудна за предвиждане. В числото на изключително неприятните Лютичето включваше тези жени, при които само от мисълта за подобно предложение го побиваха тръпки и коленете му се разтреперваха.