Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

— Иска ми се да вярвам, че това е истина. А сега си тръгвай. Ори, изпрати господин трубадура до изхода.

— Всичко хубаво. — Лютичето се изправи. — Желая ти успех в работата и в личния живот. Моите почитания, Филипа. А, Дийкстра! Агентите ти, които са се залепили за мен. Отзови ги.

— Разбира се — излъга шпионинът. — Ще ги отзова. Не ми ли вярваш?

— Че как — излъга на свой ред поетът. — Вярвам ти.

Лютичето остана на територията на Академията до вечерта. През цялото време се оглеждаше внимателно, но не забеляза шпиони. И точно това го безпокоеше най-много.

В Катедрата по трубадурство изслуша една лекция по класическа поезия. После подремна сладко на семинара по съвременна поезия. Събуди го един познат бакалавър и двамата отидоха в Катедрата по философия, за да вземат участие в продължителна бурна дискусия на тема „Същност и произход на живота“. Още преди да се стъмни, половината участници в диспута бяха мъртвопияни, а останалите се готвеха за ръкопашен бой, прекъсваха се взаимно и вдигаха неописуема врява. Всичко това устройваше поета.

Измъкна се незабележимо на таванския етаж, излезе през капандурата, спусна се по водосточната тръба върху покрива на библиотеката, скочи върху покрива на лечебницата, като за малко не си счупи крака. Оттам се добра до градината, прилепена до зида. Сред гъстите касисови храсти откри дупка, която сам беше разширил в студентските си години. Отвъд дупката вече беше градчето Оксенфурт.

Лютичето се смеси с тълпата, после бързо се прехвърли в страничните улички и започна да ги обикаля като преследван от хрътки заек. Когато достигна до един навес за каруци, се скри в сенките и изчака поне половин час. След като не забеляза нищо подозрително, се качи по стълбите на тавана, скочи до покрива на къщата на един свой познат пивовар, Волфганг Амадеус Козобрад. Вкопчи се в обраслите с мъх керемиди и успя да се добере до прозореца на мансардата отдолу. В стаята зад прозорчето светеше газена лампа. Лютичето почука по оловната рамка. Прозорчето не беше затворено и се поддаде при лекия натиск.

— Гералт! Хей, Гералт!

— Лютиче? Почакай… Не влизай, моля те…

— Как така да не влизам? Какво означава това да не влизам? — поетът бутна прозорчето. — Не си сам, така ли? Да не би точно сега да оправяш някоя?

Без да дочака отговора и без изобщо да се нуждае от него, Лютичето се качи върху перваза, като събори наредените там ябълки и лукови глави.

— Гералт… — изпъшка той и веднага млъкна. А после изруга полугласно, вторачен в светлозелената медицинска престилка, захвърлена на пода. Отвори уста смаяно и изруга още веднъж. Всичко можеше да очаква. Но не и това.

— Шани… — поклати глава той. — Да ме…

— Без коментари, моля. — Вещерът се надигна и седна на леглото. А Шани издърпа чаршафа и се покри чак до чипото носле.

— Е, влизай. — Гералт се пресегна към панталона си. — Щом влизаш през прозореца, значи работата е сериозна. Защото, ако не е сериозна, веднага ще те изхвърля обратно навън.

Лютичето слезе от перваза, като събори останалите луковици. Придърпа с крак едно столче, седна. Вещерът вдигна от пода дрехите — и своите, и на Шани. Физиономията му беше сконфузена. Облече се безмълвно. Медичката, криеща се зад гърба му, закопчаваше ризата си. Поетът я разглеждаше безсрамно, мислено търсейки сравнения и рими за кожата й, златиста под светлината на лампата, и за малките й гърди.

— Е, какво има, Лютиче? — Вещерът закачи скобите на ботушите си. — Казвай.

— Събирай си багажа — отговори поетът сухо. — Трябва да тръгнем спешно.

— Колко спешно?

— Много спешно.

— Шани… — изкашля се Гералт. — Шани ми каза за шпионите, които са те следили. Измъкнал си се от тях, както разбирам?

— Нищо не разбираш.

— Риенс?

— Още по-лошо.

— В такъв случай наистина не разбирам… Момент. Реданците? Третогор? Дийкстра?

— Позна.

— Това още не е повод…

— Това вече е повод! — прекъсна го Лютичето. — Тях не ги интересува Риенс, Гералт. Интересуват ги Йенефер и момичето. Дийкстра иска да знае къде са те. Ще те принуди да му кажеш. Сега разбираш ли?

— Сега — да. Значи се омитаме. Как, през прозореца ли?

— Няма друг начин. Шани? Ще се справиш ли?

Медичката изпъна престилката си и каза:

— Това не е първият прозорец през живота ми.

— Не се съмнявам. — Поетът я изгледа внимателно, надявайки се, че ще успее да намери успешна рима или метафора за руменината по лицето й, но не успя. Видя само весели пламъчета в кафявите й очи и безсрамна усмивка.