Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

Филипа Ейлхарт, макар и много привлекателна, беше изключително неприятна.

Освен това Филипа Ейлхарт беше много важна личност в Съвета на магьосниците и беше ползваща се с доверие придворна магьосница на крал Визимир. Беше много способен магик. Говореше се, че е една от малкото, овладели изкуството на полиморфизма.

Изглеждаше на трийсет години. По всяка вероятност наближаваше триста.

Дийкстра, сплел пръстите на пухкавите си ръце върху корема, въртеше в кръг допрените си палци. Филипа продължаваше да мълчи. Ори Ройвен кашляше, подсмърчаше и се въртеше, постоянно поправяйки широката си тога. Тя приличаше на професорските, но изглеждаше не като получена от Сената, а като че е намерена на сметището.

— Твоят вещер — обади се най-накрая шпионинът — е подценил господин Риенс. Организирал му е засада, но е показал пълна липса на разум, като е предположил, че Риенс ще се появи лично пред него. Според плана на вещера Риенс би трябвало да се чувства в безопасност. Не би трябвало да усети по никакъв начин дебнещите го подчинени на господин Дийкстра. Защото по нареждане на вещера господин Лютичето не е докладвал на господин Дийкстра за заложения капан. А според получените заповеди господин Лютичето е бил длъжен да докладва. Господи Лютичето е имал напълно ясни и еднозначни разпореждания за това, което е счел за целесъобразно да пренебрегне.

— Аз не съм твой подчинен — нацупи се поетът. — И не съм длъжен да изпълнявам твоите разпореждания и заповеди. От време на време ти помагам, но правя това по собствена воля, заради патриотичния си дълг, за да не бездействам, когато виждам наближаващите промени…

— Ти шпионираш за всички, които ти плащат — прекъсна го студено Дийкстра. — Донасяш на всички, на чиято кука си клъвнал. А аз съм те хванал с няколко доста добри куки, Лютиче. Така че не ми се надувай.

— Не ме е страх от шантаж!

— Ще се обзаложим ли?

— Господа! — Филипа Ейлхарт вдигна ръка. — Може ли да помоля да сте по-сериозни? Не се отклонявайте от темата.

— Правилно. — Шпионинът се отпусна в креслото си. — Чуй, поете. Каквото се е объркало — объркало се е. Риенс е предупреден и следващия път ще бъде по-предпазлив. Но аз не мога да допусна подобно нещо да се повтори. Затова искам да се срещна с вещера. Доведи го при мен. Престани да обикаляш из града и да се опитваш да заблудиш агентите ми. Просто отиди при Гералт и го доведи тук, в Катедрата. Трябва да поговоря с него. Лично и без свидетели. Без шума и суматохата, които ще настъпят, ако реша да го арестувам. Доведи го при мен, Лютиче. Това е всичко, което се иска от теб сега.

— Гералт си тръгна — излъга спокойно бардът.

Дийкстра погледна магьосницата. Лютичето се напрегна в очакване на сондиращия мозъка импулс, но не почувства нищо. Филипа го гледаше с присвити очи, но по нищо не личеше да се опитва да провери с магия искреността му.

— Ще изчакам да се върне — въздъхна Дийкстра, правейки се, че е повярвал. — Работата, която имам с него, е важна, ще се наложи да променя плановете си и да го изчакам. Веднага щом се върне, го доведи. Колкото по-скоро, толкова по-добре. По-добре за мнозина.

— Сигурно няма да ми е лесно да убедя Гералт, че трябва да дойде тук — намръщи се Лютичето. — Той, представи си, изпитва необяснима антипатия към шпионите. Въпреки че сякаш разбира, че вашата работа е като всяка друга, той се гнуси от онези, които се занимават с нея. Патриотичните подбуди, казва той, са хубаво нещо, но с шпионската работа се залавят предимно завършените лъжци и последните…

— Достатъчно, достатъчно… — махна небрежно с ръка Дийкстра. — Без красноречие, моля, омръзна ми от красноречие. Просташко е някак.

— И аз така мисля — изсумтя трубадурът. — Но вещерът е простодушен, праволинеен в разсъжденията си добряк и не може да се мери с нас, обиграните в светските дела. Той просто не може да понася шпионите и аз знам, че няма да пожелае да разговаря с теб, а и дума не може да става да реши да помага на тайните служби. И не си го уловил с никакви кукички.

— Грешиш — каза шпионинът. — Уловил съм го. И то не само с една. Като начало е напълно достатъчно мелето в корабчето при Залива на габърите. Знаеш ли кои са били онези, които са се качили на борда? Съвсем не са били хора на Риенс.

— Нищо ново за мен — изрече спокойно поетът. — Сигурен съм, че са били няколко подлеци, каквито не липсват в темерийската стража. Риенс е разпитвал за вещера; изглежда, е обещал добри пари за сведения за него. Било е ясно, че вещерът му е много необходим. И ето че няколко пройдохи са се опитали да хванат Гералт, а после да го продадат на Риенс, като диктуват условията и изкопчат колкото пари успеят. Защото само за информацията биха получили малко или почти нищо.