Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

— Котки, ловни, вълшебни котки! Чуйте само как мяучат, добри хора!

— Амулети! Еликсири! Любовни билети и афродизиаци с гарантирано действие! От една щипка дори покойник ще се ободри! Кой иска, кой иска?

— Вадя зъби почти безболезнено! Евтино! Евтино!

— Какво значи евтино? — поинтересува се Лютичето, докато гризеше набития на шиш калмар, твърд като подметка.

— Два халера на час!

Поетът потрепери и пришпори коня с пета. Огледа се крадешком. Двамата типове, които го следяха още от кметството, спряха при бръснарницата и се направиха, че се интересуват от цените на бръснарските услуги, написани с тебешир на дъска. Не можаха да заблудят Лютичето — той знаеше от какво се интересуват в действителност.

Продължи нататък. Премина покрай високата сграда на бордея „Под розовата пъпка“, където, както знаеше, се предлагаха изискани, непознати или непопулярни в други кътчета на света услуги. Изкушението да надникне за някой друг час в сградата доведе до кратка борба между разума и характера му. Победи разумът. Лютичето въздъхна и тръгна към Университета, като се стараеше да не поглежда към кръчмите, от които долитаха отгласи от веселби.

Дума да няма, трубадурът обичаше градчето Оксенфурт.

Огледа се отново. Двамата типове не се бяха възползвали от услугите на бръснаря, макар и определено да имаха нужда от това. Сега стояха при магазин с музикални инструменти, правейки се, че се интересуват от глинените окарини. Продавачът правеше какво ли не, за да похвали стоката си, с надеждата да заработи нещо. Лютичето знаеше, че усилията му са напразни.

Насочи коня си към Портата на философите, главния вход на Академията. Бързо се справи с формалностите, свеждащи се до подписване в книгата за гости и оставяне на коня в конюшнята.

След Портата на философите го посрещна един друг свят. Територията на Университета нямаше нищо общо с обикновените градски квартали, за разлика от града тук не беше място, където се водят сражения за всяка педя земя. Тук всичко беше почти такова, каквото го бяха оставили елфите. Широки, посипани с разноцветен ситен чакъл алеи между изящни, радващи окото сгради, ажурни огради, зидове, живи плетове, канали, мостчета, лехи, зелени паркове и само тук-там по някоя огромна, унила сграда, построена в по-късни, следелфически времена. Навсякъде беше чисто, спокойно и благопристойно — тук бяха забранени всякакви форми на търговия и платени услуги, да не говорим за развлеченията и плътските наслади.

По алеите на парка се разхождаха студенти, четящи книги, свитъци и пергаменти. Други, насядали по пейките, на поляните и сред лехите, си повтаряха преподадените им лекции, дискутираха или дискретно играеха на „четно и нечетно“, на „козел“, на „куп“ или на други интелектуални игри. Наперено и с достойнство се разхождаха професори, увлечени в разговори и диспути. Мотаеха се млади бакалаври, вперили погледи в дупетата на студентките. Лютичето с удоволствие отбеляза, че от неговите времена досега нищо не се беше променило.

Откъм Делтата полъхна вятър, разнесе се лек аромат на море и малко по-силна воня на сероводород откъм внушителната сграда на Катедрата по алхимия, издигаща се над канала. В храсталака на долепения до студентските общежития парк подрънкваха сиво-жълти камбанки, а на тополата седеше орангутан, навярно избягал от зоологическата градина към Катедрата по естествена история.

Без да губи време, поетът се насочи към лабиринта от алеи и живи плетове. Познаваше територията на университета като собствените си джобове и нищо чудно — беше учил тук четири години, а после бе преподавал една година в Катедрата по трубадурство и поезия. Бяха му предложили преподавателското място, когато взе заключителните си изпити с отличен успех и изуми професорите си, пред които по време на следването си бе спечелил репутацията на лентяй, гуляйджия и идиот. По-късно, след няколкогодишни скитания из страната с лютнята, славата му на менестрел се разнесе надалеч. Академията се зае усилено да го кани на посещения и да изнася лекции като гостуващ преподавател. Лютичето рядко ги караше да му се молят, защото увлечението му по скитничеството постоянно се бореше в него със стремежа му към удобства, разкош и постоянни доходи. И, разбира се, със симпатията му към градчето Оксенфурт.

Той се огледа. Двамата типове, които не се бяха сдобили нито с окарини, нито с пищялки, нито с гусли, го следваха на известно разстояние, наблюдавайки внимателно върховете на дърветата и фасадите на къщите.