Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

Вещерът прескочи ниския парапет. Още не беше потопил глава под гъстата от водораслите вода, когато чу гласа на Линус Пит, преподавателя по естествена история в Оксенфуртската академия.

— Какво е това? Що за вид е? Няма такива животни!

Гералт се гмурна под водата до самия борд на темерийската ладия, като по чудо избягна харпуна, с който искаше да го халоса един от хората на Плешивия. Стражът се опита да го удари отново, но падна във водата със стрела в гърлото. Гералт хвана изпуснатия харпун, отблъсна се с крака от борда и се хвърли в кипящия водовъртеж. Удари нещо със замах — надяваше се това да не е Еверет.

— Невероятно! — чу той гласа на магистъра. — Не може да съществува такова животно! Или поне не би трябвало!

„Напълно съм съгласен с последното твърдение“ — помисли си вещерът, докато удряше с харпуна твърдата, осеяна с шипове хитинова обвивка на жагницата. Трупът на темерийския страж потрепваше безсилно между сърповидните челюсти на чудовището. Жагницата изпляска рязко с опашката си и се гмурна към дъното, вдигайки облаци тиня.

Чу тънък вик. Еверет, пляскайки по водата като кутренце, се беше уловил за крака на плешивия, който се опитваше да се качи на ладията по висящите от борда въжета. Въжетата паднаха, стражът и детето с бълбукане потънаха под водата. Гералт се хвърли към тях, гмурна се. Беше абсолютна случайност, че почти веднага докосна с пръсти яката от боброва кожа на момчето. Измъкна момчето от обгърналите го водорасли, обърна се по гръб и доплува до кораба с пляскане на краката.

— Тук, господин Гералт! Тук! — чуваше той заглушаващите се взаимно викове и ревове. — Дай го! Въжето! Хвани въжето! По дяволите! Въжето! Герааалт! С харпуна! Детееето миии!!!

Някой изтръгна детето от ръцете му и го понесе нагоре. В този момент някой друг го хвана отзад, удари го по тила, обърна го под себе си и го бутна под водата. Гералт изпусна харпуна, обърна се и се вкопчи в колана на нападателя си. Опита се да го хване с другата си ръка за косата, но не се получи — това беше Плешивия.

Двамата изплуваха, само за миг. Темерийската ладия вече се беше поотдалечила от кораба, вкопчилите се в схватка Гералт и Плешивия бяха по средата между тях. Плешивия хвана Гералт за гърлото, вещерът заби палеца си в окото на противника си. Стражът изрева, пусна го и се отдалечи с плуване. Гералт не можеше да плува — нещо го държеше за крака и го теглеше надолу. До него изплува като коркова тапа половината от някакво тяло. Гералт вече знаеше какво го е хванало, не се нуждаеше от информацията на Линус Пит, който крещеше от палубата на кораба:

— Това е членестоного! Раздел Amphipoda. Клас Едрочелюстови!

Гералт заудря яростно с ръце по водата, опитвайки се да измъкне краката си от щипала на жагницата, дърпащи го към ритмично щракащите челюсти. Магистърът отново се оказа прав. Челюстите не бяха малки.

— Хващай въжето! — крещеше Олсен. — Хващай въжето!

Над ухото на Гералт изсвистя харпун, който с трясък се заби в покритата с водорасли хитинова обвивка на изплувалата на повърхността жагница. Гералт улови ръкохватката, натисна, силно се отблъсна, сви свободния си крак и със замах изрита жагницата. Изтръгна се от шипестите й лапи, като остави там обувката си, голяма част от панталона си и немалко кожа. Във въздуха продължаваха да свистят харпуни, предимно далеч от целта. Жагницата прибра лапи, махна с опашка и грациозно се гмурна в зелената бездна.

Гералт хвана едно въже, което падна право върху лицето му. Закачи куката за колана си, одирайки се болезнено по хълбока. Почувства дърпане и се понесе нагоре. Подхванаха го множество ръце, прехвърлиха го през парапета и той рухна върху дъските на палубата, ръсейки вода, тиня, водорасли и кръв. Наоколо се тълпяха пътници, хора от екипажа на кораба и митничари. Джуджето, което превозваше лисичата кожа, и Олсен стреляха с лъкове, наведени над фалшборда. Еверет, мокър и зелен от водораслите, ревеше с тракащи зъби в прегръдките на майка си и обясняваше на всички, че не е искал.

— Господин Гералт! — извика Дървеницата над ухото му. — Жив ли сте?

— По дяволите… — Вещерът изплю няколко водорасли. — Стар съм вече за всичко това… Твърде стар…

Отстрани джуджето отпусна тетивата, а Олсен извика радостно:

— Право в търбуха! Уха! Прекрасен изстрел, господин кожухар! Хей, Боратек, върни му парите. С този изстрел си заработи митнически облекчения.

— Почакайте… — изхриптя вещерът, опитвайки се да се изправи. — Не ги убивайте всички, по дяволите! Трябва ми поне един жив!