Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

— А аз имам мезе — похвали се Дървеницата, който ненадейно изникна отнякъде. — Пушена риба!

— А моят татко…

— Изчезвай, пикльо!

Насядаха върху няколко навити въжета в сянката на една от разположените насред палубата каруци и започнаха да отпиват един по един от меха и да замезват с рибата. На Олсен му се наложи да ги напусне за известно време, защото избухна скандал. Един търговец — джудже от Махакам — искаше да му се намали митото, като се опитваше да убеди митничаря, че внасяните от него кожи не са от лисици, а от много едри котки. Майката на любопитния и досаден Еверет изобщо не даваше багажът й да бъде прегледан, като с писклив глас се позоваваше на ранга на мъжа си и дворянските привилегии.

Корабът плуваше бавно по широкия проход между обраслите с храсталаци острови, влачейки след себе си изтръгнати водни лилии и други растения. Сред тръстиките грачеха страховито блатни птици и подсвиркваха водни костенурки. Чаплите, застанали на един крак, гледаха във водата със стоическо спокойствие, знаейки, че няма защо да се разгорещяват — рано или късно рибата ще доплува сама.

— И какво, господин Гералт? — подхвърли Дървеницата, докато облизваше кожицата на една от рибите. — Още един спокоен курс? Знаете ли какво ще ви кажа? Това чудовище не е глупаво. Знае, че го дебнете. Ние, в селото, имахме, разбирате ли, рекичка и в нея живееше видра. Промъкваше се до двора и душеше кокошките. И беше толкова хитра, че никога не идваше, ако вкъщи беше татко или аз и братята ми. Появяваше се само когато вкъщи бе останал дядо, сам-самичък. А дядо ни, нали разбирате, не само че беше пооглупял, но и краката вече не го държаха. Видрата, мамицата й, сякаш знаеше това. Но един път баща ни…

— Десет процента ad valorem 11 11 Ad valorem (лат.) — изчислено според стойността. — Б.пр. ! — извика от средата на палубата търговецът джудже, размахвайки лисичата кожа. — Колкото се полага, и няма да заплатя нито монета повече.

— Тогава ви конфискувам всичко! — изрева разгневено Олсен. — И ще уведомя новиградската стража, а тогава ще отидете в ареста заедно с този ваш Валорем! Ботарейк, взимай всичко до последния грош! Хей, оставихте ли ми нещо?

— Сядай, Олсен. — Гералт му освободи място върху въжетата. — Както виждам, работата ти е доста нервна.

— Ох, вече ми е дошло до гушата. — Митничарят въздъхна, отпи от меха, избърса мустаците си. — Ще взема да я зарежа и да се върна в Аедирн. Аз съм кореняк венгербергец, дойдох в Редания със сестра си и зетя, но ще се върна. Знаеш ли, Гералт, мисля да се запиша във войската. Май крал Демавенд е обявил, че набира специални войски. Половин година обучение в лагери, а след това ще изкарвам тройно повече пари, отколкото вземам тук, дори ако броя и подкупите. Тая риба е пресолена.

— Слушал съм за тези специални войски — потвърди Дървеницата. — Те са предназначени да се борят с „катериците“, защото обикновената войска не може да се справи с ударните отряди на елфите. Чух, че там приемат с най-голяма охота полуелфи. Но тези лагери, в които ги обучават, са същински пъкъл. Оттам половината излизат с добри заплати, другата половина — напред с краката.

— Така трябва — каза митничарят. — Специалните войски не са шега работа, шкипер. Това не са скапани щитоносци, на които трябва да им се покаже само кой е острият край на копието. Специалните войски трябва да умеят да се бият.

— Че ти такъв суров боец ли си, Олсен? А не те ли е страх от „катериците“? Че ще ти надупчат задника със стрели?

— Да, бе! Аз също знам как да опъвам тетивата! Вече съм воювал с Нилфгард, няма да се уплаша от някакви си елфи!

— Разправят — потрепери Дървеницата, — че ако някой попадне жив в ръцете на тези Scoia’tael… То по-добре да не се е раждал. Изтезават го до смърт.

— Я си затваряй устата, шкипер! Говориш като някоя жена. Войната си е война. Веднъж убиваш врага си, втория път врагът ти сритва задника. И нашите не жалят много пленените елфи.

— Тактиката на терора. — Линус Пит изхвърли през борда главата и гръбначната кост на една от рибите. — Насилието ражда насилие. Омразата се е сраснала със сърцата… и е отровила кръвта на побратимите…

— Какво? — намръщи се Олсен. — Говорете на човешки!

— Настанаха тежки времена.

— Да, наистина — потвърди Дървеницата. — Несъмнено ще има голяма война. Всеки ден небето е пълно с врани, като че ли вече им мирише на мърша. А пророчицата Итлина е предсказала края на света. Щяла да дойде Бялата светлина, а после — Белия студ. Или обратното, забравих как беше. А хорицата разправят, че вече се виждали знамения в небето…