Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

— Оставихме един — увери го митничарят. — Този, Плешивия, с когото се препирахме. Другите ги простреляхме. А Плешивия — ей го къде плува. Сега ще го хванем. Дайте ми харпун!

— Откритие! Велико откритие! — крещеше Линус Пит, подскачайки по борда. — Съвсем нов, непознат на науката вид! Абсолютен уникат! Ах, колко съм ви благодарен, господин вещер! Отсега нататък този вид ще фигурира в науката като Geraltia maxiliosa pitti!

— Господин магистър — изстена Гералт, — ако наистина искате да ми благодарите… Наречете тази проклетия Everetia.

— Това също е красиво — съгласи се ученият. — Ах, какво откритие! Какъв уникален, изумителен образец! Със сигурност единственият, живеещ в Делтата!

— Не — обади се навъсено Дървеницата. — Не е единственият! Погледнете!

Прилепеният към близкия остров килим от водна растителност потрепери и рязко се разлюля. Те видяха вълна, а после — огромно, продълговато, наподобяващо изгнил дънер тяло, което бързо местеше многобройните си крайници и щракаше с челюсти. Плешивия се огледа, изкрещя ужасено и заплува, драпайки по водата с ръце и крака.

— Какъв екземпляр, какъв екземпляр! — бързо пишеше в бележника си Пит, възбуден до краен предел. — Хватателни крайници на главата, четири двойки челюстокрака… Голям обсег на опашката… Остри щипала…

Плешивия отново се огледа и запищя още по-пронизващо. А Everetia maxiliosa pitti протегна хватателните крайници на главата си и замахна с опашката си. Плешивия запляска отчаяно по водата в безнадежден опит да избяга.

— Лека му вода — каза Олсен. Но не си свали шапката.

— Моят татко — защрака със зъби Еверет — може да плува по-бързо от този господин!

— Махнете оттук детето — промърмори вещерът.

Чудовището разтвори пипала, изщрака с челюсти. Линус Пит пребледня и се извърна.

Плешивия нададе кратък вик, задави се и се скри под повърхността. Водата забълбука, тъмночервена.

— Проклятие. — Гералт седна тежко на палубата. — Твърде стар съм вече за това… Прекалено стар…

Дума да няма, Лютичето направо обожаваше градчето Оксенфурт.

Територията на университета беше оградена със стена, а около нея се простираше втори пръстен — големият, шумен, задъхан, оживен и гълчащ пръстен на градчето. Дървеното, пъстроцветно градче Оксенфурт с тесните улички и островърхи покриви. Градчето Оксенфурт, което живееше с Академията, със студентите, преподавателите, учените, изследователите и техните гости, което живееше с науката и знанията, живееше с всичко онова, което обикновено съпътства процеса на познание. Защото с отпадъците и отломките от измисляните в Оксенфурт теории се раждаха практиката, сделките и печалбата.

Поетът яздеше бавно по мръсната, пълна с хора уличка, като минаваше покрай работилници, дюкянчета, магазини и магазинчета, в които благодарение на Академията се създаваха и продаваха десетки хиляди изделия и чудесии, недостъпни в другите кътчета на света — там тяхното създаване се смяташе за невъзможно или нерентабилно. Минаваше покрай кръчми, ресторанти, будки, лавки и сергии, от които се носеха апетитни аромати на изискани, непознати в други кътчета на света ястия, приготвени по неизвестни никъде другаде начини, с добавки и подправки, неизвестни и неизползвани никъде другаде. Това беше Оксенфурт, пъстрото, весело, шумно и ароматно градче на чудесата, в което хитрите и инициативни хора бяха успели да намерят приложение на сухата и наглед безполезна теория, която достигаше до тях капка по капка от Университета. Това също беше и градче на развлеченията, нощния живот, непрекъснатите празненства и гуляи. По уличките денем и нощем се чуваха музика, пеене, звънтене на бокали и дрънкане на халби, защото е добре известно, че нищо не усилва жаждата повече, отколкото процесът на усвояване на знанията. Въпреки че по разпореждане на ректора беше забранено на студентите и преподавателите да пият и да гуляят, преди да се стъмни, в Оксенфурт се пиеше и гуляеше денонощно, защото е добре известно, че ако нещо може да усили жаждата още повече, отколкото процесът на усвояване на знанията, това нещо са пълните или частичните забрани.

Лютичето изкомандва тъмния си дорест кон и продължи нататък, проправяйки си път през задръстените от тълпата улички. Прекупвачи, амбулантни търговци и скитащи мошеници рекламираха на висок глас своите стоки и услуги, увеличаващи царящата наоколо суматоха.

— Калмари! Печени калмари!

— Мазило срещу циреи! Само при мен! Чудно, сигурно средство!