Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

Подсвирквайки си безгрижно, поетът свърна от главната алея и се насочи към сградата, в която се помещаваше Катедрата по медицина и билколечение. Алеята, водеща към Катедрата, беше пълна със студентки с традиционните светлозелени дрехи. Лютичето се вглеждаше внимателно, търсейки познати лица.

— Шани!

Младичката медичка с тъмночервена, подстригана малко под ушите коса вдигна глава от атласа по анатомия, стана от пейката.

— Лютиче! — усмихна се тя, присвивайки веселите си кафяви очи. — От колко години не съм те виждала! Ела, ще те представя на приятелките си. Те обожават стиховете ти…

— После — прошепна бардът. — Погледни крадешком, Шани. Виждаш ли тези двамата?

— Шпиони. — Медичката смръщи чипото си носле и изсумтя и Лютичето не за първи път се възхити от това колко лесно студентите разпознават разузнавачите, шпионите и осведомителите. Отвращението, изпитвано от академичната общност към тайните служби, беше пословично, макар и да нямаше рационално обяснение. Територията на университета беше екстериториална и свещена, а студентите и преподавателите се ползваха с неприкосновеност. Службите, макар и да следяха академичната общност, не се осмеляваха да й досаждат.

— Вървят след мен от пазарния площад — каза Лютичето, правейки се, че прегръща медичката и я ухажва. — Можеш ли да направиш нещо за мен?

— Зависи какво. — Девойката отдръпна стройната си шия като уплашена сърна. — Ако пак си се забъркал в някоя глупава история…

— Не, не — бързо я успокои той. — Искам само да предам едно съобщение, а не мога заради тези боклуци, които са се залепили за мен…

— Да извикам ли момчетата? Само един вик е достатъчен — шпионите веднага ще те оставят на мира.

— Я се успокой. Искаш ли да избухнат безредици? Скандалът с търговския квартал за нехора още не е утихнал, а ти вече искаш нови? Освен това мразя насилието. Аз ще се справя с шпионите. А ти, ако можеш…

Той приближи устни до косите на девойката и известно време шепна нещо. Очите на Шани се ококориха.

— Вещер? Истински вещер?

— Тихо, в името на боговете. Ще го направиш ли?

— Естествено — усмихна се охотно медичката. — Макар и само защото съм любопитна да видя отблизо знаменития…

— Тихо, помолих те. Само помни — никому нито дума.

— Лекарска тайна. — Шани се усмихна още по-мило, а на Лютичето отново му се прииска най-накрая да напише балада за този тип девойки — не от най-красивите, но прекрасни; такива, които човек сънува нощем, докато същевременно забравя след пет минути онези, притежаващите класическа красота.

— Благодаря, Шани.

— Дреболия, Лютиче. До скоро. Всичко хубаво.

След като се целунаха по бузите, както е редно, поетът и медичката тръгнаха бързо в противоположни посоки — тя към Катедрата, а той към Парка на мислителите.

Мина покрай съвременната унила сграда на Катедрата по техника, наричана от студентите Deus ex machina, и свърна към Моста на Гилденщерн. Не успя да стигне далеч. Зад завоя на алеята, при лехата с бронзовия бюст на Никодемус де Бот, първия ректор на Академията, го чакаха двамата шпиони. Подобно на всички шпиони по света, те също се стараеха да не гледат събеседника си в очите и както всички шпиони на света, и те имаха обикновени и безлични лица, на които усилено се опитваха да придадат умни изражения, благодарение на което много приличаха на душевно болни маймуни.

— Поздрави от Дийкстра — каза единият от шпионите. — Да вървим.

— Подобно — отговори нагло бардът. — Вървете.

Шпионите се спогледаха, а после, без да помръдват от мястото си, се вторачиха в нецензурната дума, която някой беше надраскал с въглен върху цокъла на ректорския бюст. Лютичето въздъхна.

— Така си и мислех — каза той, нагласявайки преметната през рамо лютня. — Значи непременно трябва да отида някъде с вас? Какво да се прави. Да вървим. Вие отпред, аз — отзад. В конкретния случай възрастта трябва да отстъпи на красотата почтеното място в строя.

Дийкстра, шефът на тайните служби на крал Визимир Редански, изобщо не приличаше на шпионин. Беше особено далеч от стереотипа, според който шпионинът непременно трябва да бъде нисък, кльощав, с мише лице и дребни проницателни очички под черната качулка. Дийкстра, доколкото беше известно на Лютичето, никога не беше носил качулка и предпочиташе дрехи със светли цветове. Беше висок почти седем стъпки и сигурно не тежеше много под два центнера 12 12 Центнер — полска мярка за тегло, равна на 64,8 килограма. — Б.пр. . Когато скръстеше ръце на гърдите си — а той обичаше да го прави, — това изглеждаше сякаш два кашалота са се качили върху кит. Що се отнася до чертите на лицето и цвета на косата и кожата, той приличаше на току-що измито прасе. Лютичето не познаваше много хора, чиято външност можеше да бъде толкова измамна като външността на Дийкстра. Защото този приличащ на свиня гигант, който винаги създаваше впечатлението, че е сънен, безволев и умствено недоразвит, притежаваше необичайно жив ум. И немалък авторитет. Популярната в двора на крал Визимир поговорка гласеше, че ако Дийкстра твърди, че е пладне, дори и наоколо да е непрогледен мрак, то трябва да се помисли за съдбата на слънцето.